СТАРАТА   ЖЕНА

                                                                               На Христина Т.

            Работех вече близо година в централното кафене, точно срещу градския фонтан. Наричахме фонтана „градския”, макар да не беше единственият фонтан в градчето, но този заемаше видно място на главната улица и може би затова се беше наложило това название. Кафенето беше хубаво, на два етажа, подредено и чисто... навън имаше спретнати масички в топлите месеци, а влезеше ли човек вътре, посрещаше го уютната  атмосфера, характерна за един добре подреден млечен бар. Собственикът беше доста приветлив и имаше сериозна заслуга кафето да бъде любима спирка на много хора, наред с централното му разположение – добре подбран персонал от усмихнати и позитивни служители, хигиената беше на ниво, а интериорът доста сполучлив - масите вътре бяха от масивно дърво, а стените с  плочи от корк, по които висяха картини на световни джаз величия от миналото. Мястото на заведението не предполагаше звученето на джаз музика само за ценители, но собственикът много я харесваше и имаше желание тя да присъства поне „визуално”  в заведението му. Беше се получило приятно и ненатрапчиво. В кафенето идваха всякакви хора – млади, понеже централната улица винаги е била най-удобното място за среща и за изява в провинциалния град, а също и по-възрастни – някога на мястото на кафето е била първата сладкарница в града и тук вероятно много беловласи хора пазеха топли спомени от първата си среща с любимия човек, и идваха да си поръчат по една баклавичка със сок за себе си или за любопитното внуче. Интересно беше да се видят толкова различни хора по масите, тук като че ли миналото, настоящето и бъдещето си даваха среща всеки ден и примиряваха всички свои противоречия поне за по една чаша чай, кафе или коняк например.

            Събираше ни се доста работа, бяхме над десет човека персонал на смяна и дори само на бара бяхме двама. Като барман имах видимост върху една голяма част от масите - поне върху тези навън и вътрешните на първия етаж, и макар градът да не беше малък, вече познавах някои от посетителите визуално. Никога обаче не бих могъл да забравя лицето на старата жена, която неизменно сядаше на една и съща маса в ъгъла на първия етаж.

            Идваше в неделя  в 9:55 часа, малко след като бяхме отворили, и седеше до 12:00 часа. Само в неделя и винаги по това време. Можеше да си сверим часовника по нея. Беше доста възрастна, вероятно близо деветдесет годишна, косата й беше напълно бяла, а кожата - цялата осеяна с бръчки. Неизменно годините си дават своя отпечатък върху всеки, отнемайки му свежестта на младостта, но в случая надали времето можеше да се чувства краен победител. Въпреки опустошителните белези на годините, дори и зад  многото бръчки, можеше да се види, че това лице е било красиво на младини, вероятно изумително красиво, за да е видно все още обаянието му.  Това се получава само тогава, когато човек се е родил с изключително правилни черти и хармонични отстояния между костите на лицето. Така дори и след време кожата да остарее и силно да се набръчка, пропорциите остават неизменни и пазят спомена за едно красиво лице. Особено, когато още нещо е останало непокътнато – очите на жената бяха поразителни! Кафяви, топли и влажни, с подобни очи човек можеше да покори всеки, който ги погледне, струваше ми се, че с тях би укротила дори див звяр. Срещнех ли погледа й, оставяше ми усещането, че ме прочита  само за миг, макар да ме забелязва само с частица от себе си, а цялото й същество е някъде другаде, извън нашата Вселена. Но това не беше дразнещо и не оставяше усещането за човек, който преднамерено подценява другите или се прави, че не ги забелязва. Винаги много учтива и внимателна, думите й бяха подкрепени с усмивка, с която те затрогваше. Жената беше наистина доста възрастна, движеше се много бавно, но цялото й същество излъчваше достолепие и предизвикваше  респект и уважение  у всички нас. Сядаше в ъгъла, поръчваше си един билков чай с мед, като чая изпиваше с малко захар, а меда похапваше с лъжичка отделно. Никога нямаше претенции за нищо, винаги тиха и незабележима. Случвало се е сервитьорът да й разлее чая по масата или да я бутне по невнимание, но тя винаги приемаше подобни малки инциденти с всеопрощаваща усмивка и като че ли се притесняваше повече за  сервитьора, отколкото за себе си или за залятата маса.

            Макар че отстрани погледнато тя беше просто една старица, пиеща чай в ъгъла, всеки от нас я гледаше с известна доза любопитство, незабележимо и ненатрапчиво, още повече че в неделя предиобяд нямаше много работа и предимно се почистваха барът, масите и като цяло заведението беше празно. Тя сядаше така, че да вижда входа на кафенето, държеше чашата с чая между дланите си през повечето време, все едно топлеше намерено на улицата малко птиче.  Никога не въртеше глава с любопитство около себе си, дори и в случаите, когато се с случвало да изтървем чаша на земята или дори цяла табла с поръчка.  Все така спокойна и вперила поглед в улицата навън, и същевременно пътувайки извън времето.

            Знаехме от собственика, че жената идва в заведението всяка неделя по това време от шестдесет-седемдесет години насам... никой не знаеше точно колко. Това той беше научил от предния собственик, а той от своя страна от по-предния и т.н. Мълвата за странната жена се носеше от уста на уста и ние всички отдавна знаехме каква е нейната история...

            Родена била в столицата, там и отраснала. Приели я като студентка в медицинския университет и била едва трети курс, когато започва Втората световна война. Тя се записала като доброволец, прекъсвайки образованието си, за да работи като санитар към военнополевите болници. Там се запознава с мъжа на живота си, който работел като лекар. Били са заедно близо година на фронта. Никой не знае точните детайли на случилото се след това, но онова, което беше стигнало до нас бе, че момчето било разпределено в някаква далечна войскова част и се разделили, а само две седмици след това се получила вест, че е убит. Тялото му било намерено, идентифицицирано  и по недвусмислен начин било доказано, че това е той, макар тя да не го била видяла. Веднага след това от военната ни част, към която тя била зачислена, виждайки безутешната й мъка, я изпратили обратно в родния й град, за да се съвземе. Малко след това войната приключила.

            След като се прибрала у дома, младата жена решила да отиде да живее в града, от който било момчето. Оказало се, че докато са били разделени на фронта, са успели да разменят по едно писмо. Момчето, освен всичко друго, й било написало, че дори и да стане нещо с него или да изгубят връзка, дори и къщата им да е разрушена от бомбардировките,  той ще я чака всеки неделен ден между 10:00 и 12:00 часа предиобяд в сладкарницата срещу градския фонтан в родния му град. В писмото си настоявал тя да потвърди, че е прочела  и приела молбата му. Тя му изпратила отговор, в който наред със съкровените послания, присъщи на един влюбен човек, му повторила, че е запомнила добре идеята му – ако не се срещнат пак, докато са на фронта, да се намерят в централната сладкарница в родния му град или на мястото на онова, което е останало от нея. В неделя в десет часа сутринта. Тя така и не знаела той получил ли е отговора. Преместила се да живее в града на момчето, където разбрала, че баща му е получил удар и е починал само за ден, научавайки за смъртта на сина си. А за майка му знаела, че е починала още по време на раждането.

Настанила се на квартира, в града също имало медицински университет, макар и по-малък от столичния, и тя се прехвърлила в него, където и завършила висшето си образование. Намерила си работа и така ден след ден, месец след месец – вече близо седемдесет години тя продължава да е мълчалив посетител на заведението срещу градския фонтан, понастоящем нашето кафене... време през което не е погледнала друг мъж. Жената със сигурност разбираше, че мъжът на живота й няма да се върне, но някакво силно чувство не й позволяваше да се откаже от него. Мълвата беше донесла още  и това какво е отвърнала на въпроса защо продължава да го очаква, след като се знае, че е починал. Отговорът й бил, че ако човек иска нещо много силно, дори и невъзможното, Бог ще намери начин да го утеши по някакъв начин. Понеже той винаги държи в ръката си тайни, които надхвърлят човешкото въображение.

            Така тя беше неизменният мълчалив клиент в ъгъла срещу бара и аз, подсушавайки поредната дузина чаши, имах възможност да я наблюдавам и може би тайно да се възхищавам на духа й. Съзнавах, че за всички нас, които знаехме нейната история, това беше просто една невероятна и приятна клюка, но всъщност това беше драмата на една жена – пленителна като външност и изключителна като дух. Драмата на едно несъстояло се човешко щастие, на едно самотно съществуване... драмата на една жена, чието сърце може да обича само един човек, но затова пък много силно. Едно сърце, избрало чистотата на мълчаливото преживяване на любимия човек със сетива неплътски и небесни.  Едва ли ние, увлечение в работата си, можехме да се докоснем до иманентните и съкровени чувства и възприятия на  тази жена. Никой не се осмеляваше да я заговори, извън рутинните фрази в работата ни, относно поръчката й, но и такива почти нямаше, тъй като добре знаехме какво си поръчва винаги.

            Всички помним неделята, в която старицата отново, както винаги, беше заела мястото си в ъгъла в 9:55 часа. Точно в 10:00 вратата се отвори и в заведението влезе много възрастен мъж, подпирайки се с бастун. Беше чисто облечен и достолепен. Очите му се разходиха из заведението и бързо се насочиха към ъгъла на заведението, където жената току–що бе изтървала на земята чашата си с горещ чай. Чаят плисна до нея и вероятно попари краката й, но тя изобщо не трепна. Очите й, спокойни, усмихнати и топли по принцип, сега горяха трескаво и пробиваха с поглед непознатия. Всъщност не е правилно да се каже „пробиваха”, понеже тя гледаше точно него и нищо друго, а не както обикновено - гледайки към някого, погледът й същевременно да е някак зад случващото се, реещ се из  Универсума. Само за момент  трепна с глава, като че ли за да се убеди, че е в кафенето, че не сънува, но го направи за стотни от секундата и то така, че да не изпусне от поглед непознатия. Той тръгна към нея, видно бе, че и неговото вълнение е огромно, но никога няма да забравя старицата в този момент. Освен, че изпиваше с поглед възрастния мъж, цялото й тяло се тресеше. Стори ми се, че направи опит да се надигне, но не успя. Всички в заведението бяхме замръзнали на местата си. По-късно щях да осъзная, че съм стоял няколко минути с парцал, вкаран наполовина в една чаша, без да помръдна. Един от сервитьорите се окопити първи и скокна към жената, за да й помогне да се надигне. Тя се изправи на крака и докато момчето все още я придържаше, се доближи до непознатия и вдигна трепереща ръка към лицето му, докосвайки го по бузите, челото, косата... Непознатият стоеше неподвижен, без да направи опит да я прегърне. После нежно я подхвана за ръка и я поведе навън, след което ги видяхме да тръгват по страничната алея, успоредна на централната, която се използваше повече за разходка. По нея нямаше столчета на заведения, а от двете й страни бяха надвиснали разкошни кестени.

            На следващия ден, в понеделник, непознатият се появи отново. Сам. Седна на масата, на която обикновено седеше жената и се загледа навън. Не издържах и отидох при него. Попитах го има ли нужда от нещо, а той ме погледна и учтиво ме помоли за лист и химикал. Донесох му веднага, след което той ми написа някакъв адрес и телефонен номер, а най-отдолу и име, което впоследствие се оказа неговото. Каза ми, че вероятно познавам възрастната жена, която дълги години е седяла на тази маса в неделя предиобяд. Молбата му беше да му се обадя, ако тя има нужда от нещо, от помощ, ако разбера, че не е добре. В този момент се чудех какво ли е станало точно, явно това е нейният човек, предния ден тя  веднага беше разпознала очите му - те не се променят с годините. Но как така е жив и защо си тръгва... Куп въпроси минаха през главата ми. Човек, когато живее с миналото си, свиква да общува само със спомените си, моделирайки ги според собствените си усещания и в един момент, дори и обектът на неговите въжделения да „възкръсне” пред  очите му, може да му се стори „чуждо тяло”. Дали не беше се получило така и при мълчаливата ни  неделна посетителка. Можеше ли да я упрекне човек, толкова години бяха минали...

Истината се оказа съвсем друга. Човекът бе така добър да ми я разкаже. Когато младата жена е отишла на фронта и там се е запознала със своя възлюбен, той е скрил от нея, че има брат близнак. Прикрил е истината, вероятно защото се е притеснявал да й каже, че по същото време брат му е бил в затвора – заради подривна дейност, тъй като е бил от хората, които са били против тази война и е бил един от идейните организатори на опозицията в страната. След като братът - лекар е бил убит, изпращат в родния му дом всички негови вещи. Включително и писмото на младата жена. Бащата умира ден след като го известяват за смъртта на сина му, а седмици след това къщата е полуразрушена при бомбардировка. Братът близнак излиза от затвора няколко години по-късно. Разчистването на къщата е истински хаос, всред купчината с документи и кашоните с книги остава и писмото от момичето до брат му, за което близнакът не подозира. Той товари целия багаж и се установява в друг град. Едва седемдесет години по-късно, негов внук намира писмото, докато рови из старите книги. Възрастният човек го прочита и веднага решава да тръгне към родния си град, макар и да не знаел жената жива ли е още, дали ще може да я намери. Пътуването му имало конкретна цел. Сред вещите на починалия му брат намерил и едно писмо, написано до любимата му, което той не успял да изпрати. Вероятно поредната битка е започнала непосредствено след написването му. В това писмо били написани най-съкровените мечти на един влюбен мъж към любимата му жена. Драмата на живия брат близнак била, че възлюбената на починалия му брат никога нямало да прочете това писмо. Понеже там не се споменавало коя е. Само по малко име. Едва седемдесет години по-късно, когато намерил писмото от възлюбената до брат му, разбрал кое е момичето, за което е неизпратеното писмо. Така той получил шанс  писмото все пак да стигне до нея.

Нищо не би могло да върне на жената любимия мъж и изгубения й живот, но въпреки всичко предния ден тя получава неочаквано и безценно писмо, както и среща  с визуалния образ на погубения си мъж - образ, който й се е струвало невъзможно да срещне.

Спомних си за онова, което знаехме, че била казала – „Ако човек иска нещо наистина силно, Бог ще намери начин да го утеши по някакъв начин. Понеже той винаги държи в ръката си тайни, които надхвърлят човешкото въображение.” 

                                                                                част от сборник разкази "МИКЕЛО"
                                                                                Автор: ГЕОРГИ БОГДАНОВ (Геров)                                                                
                    

Надявам се, героинята да е художествена измислица. Не мога да си представя, че има на земята такава ЖЕНА!

цялата Вселена му помага... Вярвам в това!...
...Но при теб е написано още по-красиво - "...Бог ще намери начин да го утеши..."
Развълнува ме с този твой разказ... Истински ме развълнува...
Благодаря ти!...

Здравейте, анонимен :). По мое скромно мнение, човешкото въображение не е способно да очертае нещо по-уникално или изключително от онова, което вече е било създадено из Универсума. Съжалявам, че Ви отговарям общо, но за момента предпочитам да не навлизам в темата до каква степен лирическите ми герои са почерпени от реални персонажи. А и нека не преписвам тук онова, което вече съм посочил на гърба на книгата. Поздрави и благодаря за коментара!

Много впечатляващо и въздействащо! Хубав разказ, поздрави!

Винаги силно се вълнувам, докато вдъхвам живот на собствените си персонажи. Всъщност думата "вълнувам" сама по себе си невинаги е достатъчна да облече онова, което съм чувствал на моменти, пишейки разказите си. Ще се въздържа от конкретика...

А в момента мога само да се радвам, че онова, което е било силно вълнуващо за мен като идея, се е оказало въздействащо и за онези, които го четат. Поздрави и благодаря!

Радвам се, че намина :)

Докато чета все едно гледам екранизацията на разказа-толкова е истинско,живо,интригуващо!:)
Споделям напълно философията на старицата:„Ако човек иска нещо наистина силно, Бог ще намери начин да го утеши по някакъв начин." Вярвам го!
Поздравления!:)

И аз го вярвам, scarlety... Преживял съм го. Най-сърдечни поздрави и на теб! Винаги ми е приятно, когато се отбиваш :)

е силата на живота. Хубав разказ!
Специални поздравления!

Няма значение, колко е истина и колко измислица... Важното е, че разказът ти е невероятно вълнуващ и разтръсващ...
Един извод направих за себе си - да не чета в твоя блог в работно време, за да не ми се налага да преглъщам и крия сълзите...
Хубава вечер, Георги!

Поздравите ти винаги ги чувствам специални, независимо дали го упоменаваш изрично :)

Коментарът ти е много съкровен. Ще си призная нещо. При написването на някои свои разкази, аз също съм плакал, докато ги пиша. Разказът по-горе е един от тях. Хубава вечер и на теб!

Благодаря.Нямам думи!!
Каквото и да кажа,страхувам се да не прозвучи като клише.Пак ще наминавам тук!!

добре си дошла! Хубав ден :)

Неподозирана е силата на любовта! Може да трае цял един човешки живот. Спомените продължават и във вековете...
"Понеже ТОЙ винаги държи в ръката си тайни, които надхвърлят човешкото въображение.”
Поздрав най-сърдечен!

PS Как се е казвала Тя?!

Да.

някак ми напомня една христоматия по литература на майка ми - там имаше неща от Людмил Стоянов и Антон Страшимиров...
Поздрави!

Много е забавно как сама си изразила предположение, а след това си го потвърдила с твоето "да" :). Коментарите ти винаги ме карат да се усмихвам - приятни и топли са. Но макар усмивката да предполага несериозност, напълно отговорно ще ти споделя скромното си мнение, че подобна любов е по силите на малцина. В разказа любовта няма своя дванадесети час, след който магията свършва... Светът е лесно да бъде красив преди полунощ. Но колко от нас сме готови да обичаме и след това? И по-конкретно - колко от нас биха приели да не поделят идеализирания и непостижим образ, от една страна, с ежедневните страсти и потребностите на бита и плътта през целия ни живот, от друга...

Повечето от нас не можем да обичаме по този начин. Не можем да надграждаме цял живот, а и не искаме, понеже подчиняваме търсенията си на по-прагматични неща, подреждайки страхливо животеца си... А дали трябва да се срамуваме от това или е напълно закономерно да сме такива... това е съвсем отделна и доста пространна тема.

Благодаря ти, че взе отношение! Хубава вечер, pumona :)

Здравей, razkazvacka :). Радвам се, че разказът ми те е спечелил! Спомням си първите си срещи с христоматиите от едно време. Възприемах ги като истински съкровища... В нас имаше много и най-различни издания - някои опърпани, други новички, но всички те заедно бяха един добър приятел, който беше безценен за мен. Авторите, включени в тях, бяха респектиращи и затова мисля да не се съгласявам с асоциации, подобни на направените от теб :). Все пак ти благодаря сърдечно!

Хубава вечер ти желая :)

Разтърсващ разказ!
Благодаря ти, georgibogdanow!

Мога само да добавя един дълбок поклон пред автора!

Имах щастието да прочета цялата ти книга. Очарована съм.Всеки разказ сякаш съм го преживяла лично.А този е един от най-хубавите. Публикувай и останалите,за да им се насладят и други.С удоволствие бих прочела още твои творби.Поздрави!

Благодаря ти за този разказ.....

Коментарите ви тук, както и изразеното ви отношението към текстовете, което някои от вас са ми споделили в детайли на лични съобщения, са много, много важни за мен! Едва ли е нужно да казвам повече. Многото слова са невероятна съзидателна сила, но понякога могат да убият с количеството си зарядът и истинността на една изключителна, но наглед обикновена дума като думата "благодаря"... Благодаря ви!

Анонимна Над, здравей! Не знам дали се познаваме - пряко, опосредено, задочно или сме напълно непознати, но вероятно в конкретния случай това не е най-важното. Аз така или иначе не познавам никого от пишещите в блога... освен чрез онова, което пишат. За мое най-голямо съжаление не бих могъл да познавам всички хора, които истински бих искал. И тази ми невъзможност може само да радва непознатите ми, понеже ме държи далеч от тях :). Единственото важно в случая е, че с книгата съм успял да ти създам приятни емоции и усещания. Благодаря ти сърдечно! Коментарът ти топли много. Поздрави и на теб :)

Здравей Георги! Надявам се, че не ти досаждам, но все си мисля за тоя разказ. Може ли да ти задам един личен въпрос? Ти мислиш ли, че си заслужава човек да пропилее един живот.Не трябва ли да се правят компромиси, да се създаде семейство и дете.Не е ли по-добре едно дете да се научи на най-доброто, да му предадеш нещо от твоите идеи и ценности,вместо да чакаш ВЕЛИКАТА си любов.Нали на света идваме с мисия - да правим добро.А какво по-хубаво от това да оставиш след себе си един добър човек! Извинявай.Май въпросите станаха много. Но разказа ме кара да мисля , макар да знам, че това са прозаични неща.

Питанията ти поставят сериозни въпроси, чието детайлно изследване изисква един сериозен анализ на различни философски школи, течения, няма да се мине и без религиозните текстове по темата... Но едва ли бих посочил за правилна една конкретна позиция по въпроса. Просто защото нюансите в отговорите ще са толкова различни, колкото сме различни и ние хората. Всеки има правото на своята гледна точка. Според достиженията и възможностите на собствената си мисъл. Едва ли бих се осмелил да му натрапвам своята. Още по-малко с цел да стане и негова.

С моите разкази аз исках да провокирам въпроси, а не да давам отговори. Човек се учи в процеса на търсене на отговори, а не с получаването им в готов вид. По-важен е пътят, а не самата цел. Ако не сме извървели пътя до целта, не бихме били готови за онова, което представлява целта. А и кой съм аз, та да бъда ментор на четящите... Историята помни изключителни личности, които са дали много отговори по темата - било посредством техни трудове, било чрез личен пример и т.н. Техните позиции си заслужава да бъдат изследвани. А аз кой съм? Затова и не бих искал текстовете ми да бъдат наставническо четиво, нито коментарите ми под тях. Да, аз имам позиция по въпросите, които ми задаваш. Но отговорът изисква повече обем. Накратко казано - съгласен съм, че за мнозина създаването на семейство и дете е висш акт на себеизразяване и себеотдайност. В никакъв случай не съм против това, напротив. Но съществуват и хора, които осмислят живота си, посредством различни неща. Не бих упрекнал нито едните, нито другите. Всеки има своите мотиви да бъде такъв, какъвто е, и аз не бих дръзнал да бъда арбитър.

Поздрави! Можеш да ползваш и личния ми имейл за подобни пространни въпроси. Притеснявам се, че много обстоятелствените отговори в блога може да натежат на четящите. Още повече, че съкратих поне наполовина онова, което бих написал по въпроса, за да не обсебвам мястото под разказа, което принципно е редно да е поле за изява на четящите, а не на автора :)

Колко красиво е предадена в твоя разказ силата на любовта! Разчувствах се. Знам какво е да чакаш любимия, но да знаеш, че никога няма да се върне и пак да чакаш, това като, че ли е възможно само за боговете. За мен тази жена е богиня.

Благодаря Ви от сърце за тази толкова истинска и толкова човешки разтърсваща история! Тя докосна у мен нещо, което си беше закътано дълбоко, дълбоко в душата ми. Пренесох се в света, в който ценностите не са забравени! Благодаря Ви, продължавайте да пишете, за да се докосваме и ние до този магичен свят, изграден от думите Ви! Аз твърдо вярвам, че човек не е в състояние да измисли нещо, което вече да не е съществувало! Разкривайте пред нас тези истински истории! Светлина и любов!

Благодаря Ви за това, че споделихте какво впечатление са Ви направили мои разкази (видях Ваш коментар и под разказа "Микело"). Радвам се, че са Ви харесали! Пишете, че посредством разказа сте се пренесли в света, в който ценностите не са забравени. По мое скромно мнение този свят винаги ще го има дотолкова, доколкото има хора, които съхраняват ценностите и не позволяват да бъдат задушени или изместени от нещо друго, маргинално и прозаично. Ако дори само един вярва в тях, то значи техният свят е жив, не е изчезнал, независимо какъв ни изглежда светът около нас. Патосът и претрупаната лексика са излишни, затова и спирам дотук... тихите и светли идеи нямат нужда от излишни фойерверки или гръмки фрази.

Колкото до интервюто в радио "Алма матер - Класик ФМ", за което споменавате в коментара си под разказа "Микело" - аз бях силно впечатлен от водещия Геми. Толкова позитивен, приятен, начетен и същевременно земен човек - за мен беше чест и удоволствие да гостувам в неговия сутрешен блок. Освен това ценя много това радио, съответно и аудиторията му, с оглед музиката, която звучи на неговите честоти, така че удоволствието от поканата да гостувам в сутрешния блок на Геми беше двойна.

Хубав ден Ви желая!

Здравей, makont! Благодаря ти за хубавите думи. Радвам се, че разказът ти е харесал, но повярвай ми, моето задоволство е двойно по-голямо. Няма по-приятно усещане от това да си доставил удовлетворение някому, да си го накарал да се усмихне, да имаш принос за това неговият ден да е по-добър...

Размисли ме и... малко ме натъжи.
Силата на чувствата ?
Силата на духа?
Времето...
.....
Извайваш образи и картини.
Благодаря ти !

По мое мнение животът може да бъде очарователен дори и в случаите, в които не ни кара да се усмихваме. Невинаги разбираме нещата в техния цялостен и завършен вид, но лично аз не спирам да се опитвам. Благодаря ти, че сподели! Хубава вечер :)

Животът много често ни кара да не се усмихваме. Да си спомняме и разбираме за свои вини, които не сме и подозирали. И тогава така силно започваме да искаме да поправим грешките си, ч е наистина Бог успява да ни утеши.

това е истина! Благодаря ти...

Както в театрите при силна постановка публиката затаява дъх преди да избухне в аплаузи.Това е прекрасен урок да не се предаваш никога! ... Бих искала да видя тези очи! Поздрави за таланта ти!

Благодаря ви сърдечно за коментарите, значат много за мен!!!

толкова малко вече се чете, че вижте за какво се хващам. Ама е с цел - разказът с този силен край да достигне до повече хора.
Поздрави!

Разтърсващо трогателен разказ за неугасващата любов! Да повярваме, че я има! Поздравления!:)

толкова силен! Няма как да не докосне и развълнува човешката душа, защото любовта на тази жена е много, много специална!
Благодаря ти Георги!
Бях пропуснала този твой разказ...
Радвам се, че си стойностен човек!

Коментарите ви топлят и радват наистина много! Наистина не знам какво повече да кажа. Многото думи понякога убиват емоцията... понякога...