Напоследък често си мисля за отношенията родители – деца. Тема, стара колкото света, но вероятно актуалността й днес за нас, седящите пред компютрите, е не по-малка от актуалността й за онези, водили битки с динозаврите. С различна специфика, но с еднакъв интензитет.  Нямам претенциите да обхвана всички възможни гледни точки. Не ми е била това целта. Докато писах текста, силно се вълнувах. Много автори смятат, че тяхното вълнение по време на писането задължително трябва да означава подобна реакция и у читателите. Подобно разбиране е наивно и дори глуповато. Читателят обикновено е на съвсем друга планета и просто е „цъкнал” страницата, докато ближе сладолед и слуша музика.  Просто споделям, че написаното е много лично за мен... и скромно се надявам да донесе положителни емоции у четящите.

               Текстът може да бъде прочетен и от следния линк.   club50plus.bg/life/family/1671-2011-08-16-04-35-35.html

ПРАЗНОТО ГНЕЗДО
 

Какво се случва тогава, когато излезем от родния си дом, поели по пътя на самостоятелността и личностното ни себеутвърждаване. Пред нас се ширят светли хоризонти – поне такива ни изглеждат тогава - а зад себе си оставяме носталгично махащите ни родители на гарата. Майка ми, която се опитва да се усмихва, скришом триейки сълзите си, за да не ги виждам, а до нея баща ми, който я е прегърнал, без да ме изпуска от очи, макар погледът му да минава през мен и вероятно да ме вижда още от времето, когато са ме взели от родилния дом или когато е тичал край мен и първото ми колело.

              Отривисто махат с ръка при всяко мое обръщане и аз знам, че в този пресилено насърчителен жест, с който се опитват да прикрият тъгата си, се крие същата онази подкрепа и обич, с която са ми махали преди много години на въртележката, от която съм ги гледал плах и смутен и съм чувствал тяхното насърчение да не се плаша от светлините около мен и от движението на кончето, на което са ме качили за първи път. Понеже те са там и ме обичат, а усмивката им и махането с ръка през цялото време, са ме карали да се чувствам спокоен. Не знам дали разбирам всичко онова, което се случва, докато се настанявам на седалката на влака или автобуса, правейки планове за бъдещето си и изгарящ от нетърпение да потегля колкото се може по-скоро. Малко след това моите родители си тръгват отмалели, без впоследствие да ме правят съпричастен на собствената си болка и усещането, което ги застига, приберат ли се  в притихналия ни дом.

Минават години, докато разбера какво им е било. Равносметката идва тогава, когато и моята младост започне да отстъпва назад, а дързостта ми става все по-неоткриваема и притихнала. Какво е да си градил цял един живот някакви здрави опори и в един момент най-важното звено в пъзела – твоето пораснало дете - да бъде извадено и запокитено в друг, негов си свят. Нима няма всичко да се срути, да загуби формата си, а в определени моменти дори и смисъла си. Всичко онова, върху което сме стъпвали и което грижливо сме надграждали, като че ли се разпада пред очите ни на свои съставни части, които уж имат същите образи върху себе си, както и досега, но някак формите са с различни очертания, а пъзелът е вече от съвсем нов вид. И не знаем нито как да го наредим, нито какво трябва да се появи като картина на него. А как може да се нареди нещо, което не познаваме, ново ни е, а и за много от съставните му части не подозираме. Стоим сред купища разбъркани парчета, хващаме вяло и несигурно с ръка това или онова, а усещането за невъзможност и за нещо безвъзвратно изгубено е по-силно от всякога.

Влизаме в опразнената детска стая. Тя е странна, непозната и като че ли малко зловеща. Липсват ни дори плакатите на рок-звезди, срещу някои от които сме протестирали. Липсва ни китарата в ъгъла. Върху стената, на която е била закачена през всичките тези години, стои лекото очертание на силуета й. Точно както детето ни си е заминало, макар сянката му и споменът за него да ни преследват във всяка стая, докато ние все очакваме то да се покаже от някъде, да чуем звънкия му глас, за да го нахокаме за все по-разюзданото му поведението.

И тогава нахлуват въпросите. На рояци, бръмчащи упорито и все по-силно, навсякъде около нас. Какво се случи, защо толкова скоро, добри родители ли бяхме... Родителите винаги са склони да упрекват себе си тогава, когато са останали сами. И искат да се обаждат често на децата си, да им сготвят и да им изпратят нещо, ако е възможно, всячески да им покажат, че ги обичат и насърчават. Точно както са им махали някога... там, до въртележката.

Децата точно в този момент са в началото на най-важната битка за собственото си самоутвърждаване. Дали защото са студенти, дали защото са отишли да работят някъде далеч, дали защото се опитват да създадат собствено семейство... или всичко това в различни комбинации. За тях родителите са там, където са ги оставили, носталгично махащи на гарата. Порасналите вече деца не искат да се обръщат назад, не и много често, за да бъде това гаранция за успех в тяхната първа толкова важна житейска битка далеч от мама и татко. Честите телефонни обаждания от дома понякога могат да бъдат дори досадни, проблемите на младежите са от естество, често непонятно за родителите и тяхната тревога може само да накара децата все повече да се капсулират в новия си живот. А от другата страна, на слушалката, стоят родителите, чувствайки, че децата им са все по-далеч и повече никога нищо няма да е същото. И в необратимостта на целия този времеви ход стои цялостната равносметка за безвъзвратно загубените неща, за заника на досегашния им начин на живот.

Помня студентските си години. Майка ми толкова много внимаваше да не ме ядоса със загрижеността си за мен... Гледаше почти да не задава въпроси, знаейки, че може да се подразня, затова бе развила способността да долавя настроението във всяка моя дума, да следи интонацията на гласа ми, как дишам, паузите, които правя. Знам, че преди да ми звънне, затваряше вратата на терасата, спираше телевизора, сядаше неподвижна. За да долови всеки мой сигнал, да разбере добре ли съм и да чуе дори онова, което не й казвам. За да може после да заспи спокойна. Ако към ден днешен има някаква разлика, то тя не е в майка ми, а в мен. Сега и аз слушам внимателно гласа й по същия начин, за да разбера как е тя, дали всичко е наред.

Много родители разбират добре, че не трябва само безучастно да се взират в миналото. Знаят, че промяната е неизбежна и просто се опитват да бъдат деликатни в стремежа си да не губят честата комуникация с децата си. Периодът е стресов за тях и при всеки трае различно време. Хубавото е, че при много родители се забелязва положителна тенденция след първите няколко години, поне моите наблюдения са такива. Първоначалният стрес е отминал, въпросите вече не са така болезнени, чувството за самота е притъпено, понеже се оказва, че онова, което се  е случило у дома, се е случило и с повечето ни познати. И ние сме отново все така свързани с приятелите си и с колегите си, все така имаме общите теми, макар и леко променени, но вече разполагаме с повече свободно време, в което да споделяме и осмисляме онова, което ни се случва. Вихрушката на неосъзнатост, в която е преминал животът ни и в която сме били до напускането на дома от децата ни, вече е само спокоен, лек ветрец, носещ ни тъга, меланхолия и равносметка за онова, което сме направили и което не сме. Откриваме очарованието на средната възраст и възможността да подредим отново живота си. Този път осъзнато, спокойно и без пренасилване. И като че ли мнозина едва сега успяват истински да се зарадват на живота, на онова, което имат или онова, което им е останало. Понеже едва сега осъзнават суетата на много от желанията, съпътствали ги през целия им живот.  Като че ли фалшивото и неистинското са се свлекли като изкуствена опаковка, за да остане само най-същественото - онова, което единствено има смисъл в живота. Без маска, без грим и без маскарадни одежди. Започнали са да забелязват малките, наглед простички неща, които обаче светят с неподправена светлина, присъща само на истинските неща.

Вглеждам се в живота си, в този на моите родители, познати, опитвам се да примиря различни гледни точки и с напипване да сглобя пъзела, част от парчетата на който са останали в мен, напускайки дома ни. И силно се вълнувам и радвам, когато съумявам да намеря пътя към миналото, примирявайки го с настоящето си, а парченцата, които аз подреждам, да са в синхрон с онова, което са подредили през това време моите родители, чакайки ме на вратата, за да успеем да свържем миналото и бъдещето в една нова картина, по-красива от всяка друга досега.

                                                                      Георги Богданов

най-важното е да помним какви сме били и накъде вървим.

Валя

Между нас и поколението на децата ни има огромна пропаст - нещо, което не може да се каже по отношение на нас и нашите родители. Нашите деца си имат свой път, на тази възраст знаят за живота много повече от нас когато сме били на техните години и т. н. Темата е неизчерпаема ...

точно в тази средна възраст вече като пораснали деца имаме нужда от родителите си и започваме да се връщаме при тях, така ще стане и с нашите деца :))))))

Както си писал в предисловието, не всеки ще изпита СЪЩИТЕ емоции. Винаги ми е бил странен родителския егоизъм, да задържиш детето си близо до себе си. Непонятно ми е неразбирането, че идва време, когато порасналото дете има свой път, свой начин на живот и родителят е този, който трябва да го насърчи, така както са те подкрепяли на въртележката, махайки с ръка. Разликата е в това, че въртележката сега се казва "живот". Патриархалният манталитет у нас е избледнял, но не е изличен напълно. Подхранва го ниския ни стандарт на живот - липсата на жилище, на пари, гледането на деца и внуци, икономията на средства.
В Германия не видях възрастна жена с малки деца, не видях млади хора да не работят, за да гледат стари родители. Всеки се справя сам със своя живот. Това не означава, че не се обичат и уважават. Темата ме вълнува, но не мисля, че от нея трябва да се правят трагедии за раздели и да се леят сълзи. Родителският дълг има своята естествена граница, а родителската обич не бива да се превръща в Берлинска стена.

Благодаря за всички коментари!

monaliza, ще обърна внимание на твоя, понеже е пространен и поставя някои въпроси. Наясно съм, че един текст излезе ли от автора, престава да бъде негов и читателите са свободни да правят свои интерпретации, често диаметрално противоположни с онова, което авторът е вложил. Затова и приемам всякакви мнения за добре дошли :).

Пишейки текста си, нито за момент не съм държал в съзнанието си усещане за някаква трагедия от разделите и т.н. Нямаше дори нюанс от нещо подобно. А най-вече сантименти, също и осъзнаване на вечната въртележка, наречена живот.

Колкото до написаното от теб - то до голяма степен съвпада с нещата, които съм приел за себе си и следвам в собствения си живот. Напуснал съм родния си дом на 18 години, колкото и да обичам родителите си. Ако и да би ми било по-лесно да се справям с битовите си въпроси, ако съм край тях.

Едно от малкото неща, които ме смутиха в написаното от теб - какво против имаш възрастна жена - баба - да се разхожда с внуче? Дори да е за 1 седмица в годината. Или за 2 дена само. Просто на гости. Не може да не си виждала :). Ако говорим за Германия, Австрия, Швейцария (понеже споменаваш Германия) бил съм в около 30 града там и смея да твърдя, че съм виждал доста пъти.

Всяка държава си има своя специфика, а жителите й - манталитет. Не може да се налагат шаблони. В Германия е едно, в Гърция друго, в Южна Корея - трето. В България... четвърто. Не във всичко сме най-зле, не трябва вечно да се подценяваме като нация. И ако в някоя държава - по-развита икономически от нас - нещо е еди как си, това не означава задължително, че следва да ни служи за пример.

Благодаря ти, че прочете и сподели!

Хубав ден на всички:)

това, което усещаме всички, стигайки до златната средна възраст. Двете страни на нещата, родителите ни и децата ни и ние в двете роли. Капсулирането, страшно е. Наистина е много трудно да се намери точното поведение, за да не отблъснем децата ни от прекалената ни загриженост. От друга страна остава нашия опит с нашите родители, не е трудно, да не повтаряме техните грешки и да се поучим от тях. А решението на проблема с "празното гнездо" лесно реших, просто по-късничко си родих още едно момченце и сега домът пак е пълен, а като порасне и то, защото вече се случва, остават мопсовете. Винаги може да ти е пълно, стига да га поиска човек. Благодаря за замислящия текст и хубав петъчен ден!

за хубавия коментар! Хубав ден и на теб :)

Прочетох с интерес написаното. В него си предал всичко онова, което те вълнува за отношенията - родители - деца и обратно на деца към родители. И аз много често разсъждавам върху това. Доколко като дете съм успяла да изпълня дълга си към моите родители, а сега вече като родител доколко мога да бъда грижовна и всеотдадена към моето вече пораснала дете, почти на една крачка да опразни гнездото. Вечната тема, която променя съдържанието си от променените обстоятелства в които живеем, но за мен определяща е ролята на семейството и примера, който можем да дадем за да има хармония в отношенията. Неминуемо е гнездото да се опразни, защото те децата ни имат своя живот, но вълненията и грижите по тях остават макар и променени. В този случай щастливи са тези двойки, които продължават да вървят заедно и на които животът е споделен. По - лесно се понася опразненото гнездо...Тъжно е все пак, но това е самият живот и всичко е в реда на нещата. Или както моята майка често изричаше: "Да знам, че Ви има, да знам, че сте добре, а Вие когато имате потребност да усетите отново топлината на родния дом идвайте ..."
Поздрави за споделеното!
Хубав ден!

напълно съм съгласен с написаното от теб. Хубав ден :)

Вашите деца не са ваши деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдещето, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях , но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете , които изстрелват децата ви като живи стрели.

Халил Джубран - "Пророкът"

цитатът е много точен. И го споделям напълно! Не от днес или от вчера... Далеч преди да го прочета.

Колкото до различните гледни точки - невинаги авторът се стреми да изчерпа абсолютно всички... за да не се обезличи основната му линия в морето от скоби и вметнати части (буквално и преносно)... най-често с оглед формАта, за който пише... без това да отнема от искреността му. Дълга тема е това. А със сигурност след 20 години - живот и здраве - бих написал и по-различни неща. Нормално е, опитът променя.

Благодаря, че сподели, включването ти е интересно и много по темата. Хубав ден :)

ГЕОРГИ, НАПИСАНОТО В РАЗКАЗА ЗВУЧИ ПОВЕЧЕ ОТ ИСТИНСКИ.ДОЛАВЯМ ТВОИТЕ ПРЕЖЕВЯВАНИЯ.ТИВОЕТО ОТДЕЛЯНЕ ОТ ДОМА СЪЩО Е БИЛО МЪЧИТЕЛНО.УДИВИТЕЛНО ВЯРНО ПРЕДАВАШ РОДИТЕЛСКАТА БОЛКА ОТ РАЗДЯЛАТА.ТИ СИ ТОЛКОВА МЛАД!МАЙКА СЪМ НА ДЕЦА,КОИТО ПРЕЛЕТЯХА ОКЕАНА И ОПРАЗНИХА РОДНОТО ГНЕЗДО.ТАМ СИ ПОТЪРСИХА КЪСМЕТА.ТЕ СИ ЗНАЯТ КОЛКО Е ГОЛЯМ ТОЙ.А АЗ ЗНАМ КОЛКО Е ГОЛЯМА МОЯТА МЪКА ЗА ТЯХ.НЕ ЕГОИЗМЪТ МЕ КАРА ДА ПЛАЧА ЗА ТЯХ,А БОЛКАТА,ЧЕ СЕ ИЗТРЪГНАХА ОТ КОРЕНА СИ!НА ЧУЖДО МЯСТО ТРУДНО СЕ ПУСКАТ КОРЕНИ.МНОГО ЧЕСТО ТЕ ИЗСЪХВАТ.ТЪЖНОТО Е,ЧЕ СЯКАШ ОТ СРАМ НЕ МОГАТ ДА ПОГЛЕДНАТ КЪМ ПРАЗНОТО ГНЕЗДО.А ТО,МАКАР И ИСТИНАЛО И КИЛНАТО НА ЕДНА СТРАНА,ГИ ЧАКА.ПИШИ,ГЕОРГИ,ДА ИМА ПО-МАЛКО ОПРАЗНЕНИ ГНЕЗДА.ТИ ЗАВИДНО ДОБРЕ ПОЗНАВАШ НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА НА БЪЛГАРИНА-НИЕ СМЕ С ПО-ДРУГА НАГЛАСА,МНОГО БЪРЗО ЗАГЪРБИХМЕ ПАТРИАРХАЛНОТО В ДУШИТИ СИ-ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА НИ ЗАТЛАЧИ.ВЕСЕЛИ МИГОВЕ СРЕЩУ ВЪСКРЕСЕНИЕ!НЯМА ДА ТИ КАЖА АЗ КАК ЩЕ ГО ПОСРЕЩНА.ЧАКАМ НЕЩО ОЩЕ ПО-ВЪЛНУУВАЩО ДА СЪТВОРИШ-ЗНАМ,ЧЕ МОЖЕШ!С УВАЖЕНИЕ-Т.ДИМИТРОВА

благодаря Ви за дългия и прочувствен коментар! Много е искрен и аз като всеки автор просто се радвам, когато читатели откриват по нещо за себе си в нещата, които пиша и съм писал. Съгласен съм с Вас по въпроса за загърбването на много предишни светли и стойностни неща и за дефицита им в днешно време. Да се надяваме, че когато едно губим, друго печелим и че се случват и хубави неща в целия този хаос, които историята ще успее да дефинира по-добре от нас.

Сърдечни поздрави!

Георги