Прочетен: 3224 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 05.07.2011 11:52
НЕДОВОЛСТВОТО
Мисля си за недоволството. То е едно от нещата, което притежаваме в излишък, макар щедро да го прехвърляме върху другите. Но и околните не ни остават длъжни и ни замерват със собственото си недоволство, така че то се стича навсякъде около нас... на струи, на талази - гъстава лепкава маса, в която безпомощно сме затънали всички ние. Недоволни хора. Мърморещи, начумерени, употребени... Имаме ли реален повод за собственото си недоволство, обективно обусловено ли е то, или е просто одежда, с която по-лесно идентифицираме себе си в човешката маса около нас – одежда, с която по-безболезнено се приплъзваме в света около нас.
В природата на човек е да смята, че преди е било по-добре, а настоящето е източник предимно на злини. Психолозите щедро предлагат теории защо е така и защо виждаме миналото си като през розова мъгла, а настоящето е в тъмни краски.
Трудно е да се говори за всичко това, заобикаляйки се политическата страна на въпроса, но ще се опитам да го направя, тъй като политиката, разбирана като политиканстване, ми е твърде неприятна. Неведнъж съм имал възможност да спомена, че само ако всеки се облече с чисти дрехи, едва тогава светът ще стане по-чист, а не докато чакаме друг да ни изпере дрехите. Да обърнем поглед първо към себе си, а не да гледаме все към другите, изхождайки от презумпцията за собствената си непогрешимост.
Обикновено недоволстващите се оплакват от влошеното си материално положение. Как преди са им стигали парите, а сега не. Вземат една отправна точка, любима за тях – най-често в периода на най-хубавата им възраст - и сравняват. Винаги съм се чудил – толкова ли сме късопаметни, толкова ли не сме учили история. Пра-бабите ни в масовия случай са ходили с менци до чешмата, в студ и в зной, имали са едно пробито дървено корито, газена лампа, няколко черги, и малко съдове – предимно дървени и глинени. Нека погледнем сега какво имаме около нас. Погледнете библиотеката си със стъклените витринки и наредените изящни чаши вътре; погледнете цветния си телевизор, който в много случаи вече е с плосък екран и с едно цъкване на дистанционното сменяме всякакви програми. С едно завъртане на кранчето на мивката потича вода – топла или студена - и правим национална трагедия, ако ни спрат водата дори за един ден само. Не можем да си представим какво би било, ако не ни я пуснат повече от два дена. Камо ли да живеем така, носейки всеки ден нужната ни вода до последната капка. Имаме перални. Имаме електричество. Имаме интернет. Всеки, който чете това, ползва интернет и вероятно пак той плаща доброволно месечна такса. Имаме телефони и не се налага да бием път, за да кажем нещо някому. Имаме автомобили, влакове, самолети, целият свят е с пъти по-достъпен. Да, всичко струва пари, но нима хората преди 100 г. са били по-богати, нима са разполагали с повече дрехи, отколкото ние имаме в гардероба си в момента, въпреки, че сега плащаме за много повече удобства? А онези преди 200 г. или преди 500 г. - дали са били по-богати? Съмнявам се. Имаме повече време. Хляба отиваме и го купуваме - нито сеем жито, нито жънем, нито го носим на мелница, нито месим, нито печем. Имаме много време. Време да недоволстваме колко зле са станали нещата. Имаме време за всичко. Само не и да се усмихнем.
Всички поколения преди нас са смятали, че тяхното е по-зле. Ние не правим изключение. А поне можем да четем, имаме интернет, цялата писана история е на един клик разстояние, имаме толкова начини да се уверим, че не сме прави. Човек обаче вярва само в онова, което разбира. Другото е пред очите му, но не го забелязва. Просто за мнозина черногледството е по-удобна форма за съществуване.
Забравете политическия момент, той не ме интересува в случая. Става въпрос за цивилизационния път на човечеството, който винаги върви редом с нашето недоволство. Върнах лентата с около 100-150г. назад, а нима мислите, че в годините на средновековието е било леко? Войни, дрънкащи щитове, когато човешкият живот не е струвал повече от хубавия меч. Можем ли да си представим изобщо суровостта на битовите условия тогава. Наглед с достиженията на културата – някои наистина феноменални за времето си – имаме и безчет примери за варварски порядки и прояви на императори, кесари, ханове и пълководци изобщо. И ако това са го правили първите, какво ли се е случвало сред цялата маса анонимни люде, напълно неизвестни за историята освен като приблизителна обща цифра в качеството им на войскова единица.
След всичко това можем ли все да мърморим, че става все по-зле. Нима нямаме по-добри условия от всички други поколения, живяли преди нас. Крайно време е да спрем да се оплакваме и да съумеем да използваме материалните достижения на времето си, които ни позволяват да имаме повече свободно време.
Доволството е състояние на духа и е присъщо на мъдрия. Говоря за истинското доволство. То не е съизмеримо с фиша за заплатата, респективно пенсията, нито с това колко инча е телевизорът ни. То е вътре с нас. Далеч не искам да кажа, че всички ние трябва да подминаваме с лека ръка трудния си делник и икономическата ситуация, в която сме. Съвсем не. Просто гледам хората край себе си – повечето не са гладни, прилично облечени са. Но не са усмихнати. Не гори огън в тях. И ако им вдигнат заплатата пак са недоволни, дори повече. Понеже на съседа са я вдигнали повече. Или защото в еди коя си държава вземат еди колко си. А че имат в пъти по-добри условия от повечето хора по света – това няма значение.
Не казвам, че ни е лесно, напротив. В случая поставям акцент върху другата страна на въпроса. Въпросът е как предците ни са съумявали да съхранят духа си и да пренесат през времето най-ценното от дедите ни, въпреки по-сериозните изпитания, които са срещали. Ние ще съумеем ли или при нас ще бъде прекъсната нишката.
Не е лошо човек да има все по-високи критерии за материалното си благополучие. Нормално е изискванията ни към битовата ни среда да стават все по-високи, а не да се успокояваме с това как са живели преди нас. Лошото е само, когато това е единственото, което ни вълнува. Лошо е и когато не оценяваме онова, което имаме и цялата си енергия насочваме към това да сме недоволни, безидейни и апатични. Материалните блага са удобство и средство, но те не могат да осмислят живота ни сами по себе си. Могат, но само за кратко. Само истинските неща имат корени в миналото и корона в бъдещето. Останалите проблясват за малко, но скоро потъмняват и диря не оставят. Ако имаме смислена цел пред нас, недоволството ни би отстъпило на заден план. Само искриците на духа могат да стоплят човек отвътре, само те могат да благословят стъпките му. Често си мисля за Ботевите думи, казани за Васил Левски:
„Приятелят ми Левски е нечут характер. Когато ний се намираме в най-критическо положение, той и тогава си е тъй весел, както и кога се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дена, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем, той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!”
Георги Богданов
Поздрави
Валя
