ЧОВЕК ОСТАРЯВА, КОГАТО СПРЕ ДА ПРЕОТКРИВА СВЕТА
Винаги ми е било някак странно, когато наближи някой празник и отвсякъде като по сигнал започнат приповдигнато да ни обливат с информация, новини, прояви, свързани със съответната дата. После всичко преминава и нещата си продължават постарому... и така до следващата година. Като рожден ден, в който получаваме толкова много обаждания, а обикновено имаме нужда от тях не точно на рождения си ден, а през цялата година - за да се чувстваме живи всеки един ден и да сме сигурни, че сме нужни някому и че поредното обаждане не е било просто етикет и протокол, произтичащ от календара.
Мислите ми са по повод 1 юни – празникът на детето, толкова светъл и хубав ден. Аз лично не си спомням като дете какво ми се е случвало точно на 1 юни. Предполагам е имало някакви инициативи в училище или в детската градина, стихчета или песнички, които трябваше да наизустявам за определно време. Подобни прояви, случаи и тържества имахме много – приятни или не чак толкова. Но си спомням много добре детството си като цяло, понеже това е цялостен процес или по-скоро етап, а не просто ден, етикет и протокол. Това е най-важната част от живота ми и усещането ми за нея е безпогрешно.
Мисля си за децата днес. Какво те ще запомнят от детството си. Едва ли е точно онова, което ще им се случи на 1 юни. Децата няма да запомнят конкретна дата. В техните главички детството им ще остане като едно общо знаково усещане, един смътен спомен, който ще е до голяма степен такъв, какъвто им го направим всички ние. Така че този празник е по-скоро важна равносметка за нас, по-възрастните. Да се вгледаме в себе си, да си спомним, че и ние сме били деца и че зад това клише се крие ентусиазмът, с който обличахме куклите си и бягахме след топката, огласяйки квартала с безумните си викове, заради които днес често мърморим, че днешните деца са ужасно невъзпитани и не ни оставят да спим.
Можем ли да си спомним какви бяхме? Или ни е невъзможно. Прекалено трудно, прекалено уморително. Прекалено късно... Децата и внуците ни няма да запомнят повечето ни препоръки, първоюнските фойерверки и задължителните ни усмивки на празника, но със сигурност ще им остане това дали по принцип сме били добри с тях през годините, дали сме се опитвали да разбираме онова, което ни казват. А техните усещания са безпогрешни! Ние сме категорични, че те са деца и им е прекалено рано да разберат много неща. А ние разбираме ли ги? Вероятно не за тях е прекалено рано, а за нас е прекалено късно да разбираме света. Поне за онези от нас, които са се обградили с няколко пласта рутина, монотонност и битовизъм. Кой може да бъде като децата и да гледа на света с широки, търсещи, всепоглъщащи очи, без предразсъдъците на делника и на печалния ни житейски опит...
Къде почива детството, откъде наднича то? Вероятно всичко около нас в същината си е все същото, но ние сме онези, които сме спрели да виждаме. Светът, както и в детството ни, продължава да е изтъкан от късчета невероятност, но за тях са нужни сетива, които са закърнели в повечето от нас.
Вчера в полунощ падна чуден пролетен дъжд. Беше хубава вечер и стихналите дървета носеха аромат на отдавна забравена магия. Ухание, познато отнякъде, от едно далечно време, което не мога да си спомня, нито дори да назова. Сетивата ни имат памет за всичко онова, което уж сме забравили отдавна. Понякога трябва да им се оставим, да затворим очи и да вдишаме, без да мислим за нищо. Вероятно едва тогава ще чуем детето в нас, което сме забравили отдавна и на което сме оставили съвсем малко място в себе си, оставяйки го без възможност да диша.
Наскоро намерих една своя детска тениска – има ме с нея на една снимка, на която гордо позирам като петгодишен. Помня колко харесвах тази своя дрешка и колко много обичах да ме обличат с нея. А сега я гледах и не вярвах колко е малка, що за човече съм бил, та да се побирам вътре. Но като че ли в нея се криеше свят с пъти по-голям и цветен от този, който познавам сега.
Децата нямат нужда от фойерверки, гръмки фрази и маскарад, за да почувстват празника. Празникът се съдържа в начина, по който гледат света, той е в очите им, в изражението им, във вдъхновението и ентусиазма, които струят от тях, докато разглеждат една най-обикновена буболечка дори. Достатъчно е да събереш две деца заедно, за да видиш безусловната радост, светлината в очите им, в поведението им, без да се интересуват от каквото и да е друго. От нас се очаква просто да им създадем условия и да не им пречим през цялото време. Не само на 1 юни. А през цялата година. Нека светнатите фарове на колите не са просто дата в календара, а съзнание, което не се променя нито един ден. Нека подаръкът, който мнозина ще направят на дете, не е протокол, а отношение и любов през цялата година.
Често чувам, че днешните деца са много по-лоши от онова, което сме били ние. Да, ние бяхме различен продукт, далеч по-затворени и опримчени в предразсъдъците на нашето време. Сегашните деца са освободени до степен, която ни тревожи. Всяка крайност е вредна. Но си мисля нещо друго. Не е ли вярно това, че всяко поколение смята идващото след него за по-зле възпитано и по-необразовано? Винаги по-възрастните смятат, че по-младите са нещо по-лошо от тях самите. В цялата история на човечеството е било така. Но въпреки това човечеството се е развило и е дало самите нас – считащите се за безпогрешни. Нима ние сме единствените изключения от правилото? Нали и ние сме били считани от нашите възходящи за невъзпитани, некултурни, прекалено освободени и дори арогантни на моменти? Дали и ние не допускаме същата грешка, дали и ние сме всъщност без сетива за новото, което носят идващите след нас? Днешните деца обикновено знаят по 3 езика, докато завършат училище, имат представа за света и нещата в пъти повече от нас самите преди време – сега има интернет, има и образователни игри, с които светът е по-близо до тях от когато и да било. Някак по-широко скроени са, растат по-изчистени от излишни предразсъдъци. Всяко нещо си има и плюсовете и минусите, но ако потърсим хубавото, то такова със сигурност има в изобилие.
Нека не бъдем мърморещи остарели хора. Човек остарява тогава, когато спре да се търси и да преоткрива света. Остарява тогава, когато тиквата престане да се превръща в каляска. Само че вълшебната пръчица е в нас самите. Ще съумеем ли да си спомним вълшебните думи? ГЕОРГИ БОГДАНОВ
Какво се случва с душата, когато си тръг...
За "Столетниците" на Мира Добр...
А донякъде е нещо като правило да считаме следващото поколение за по-лошо от нашето :)
"Светът, както и в детството ни, продължава да е изтъкан от късчета невероятност, но за тях са нужни сетива, които са закърнели в повечето от нас. "
Бих добавил само: "или когато преоткриването повече го натъжава, отколкото радва".
За пръв път се почувствах стар на 43. Всъщнст бях на 42, но не знам защо, като ме питаха за възрастта, автоматично отговарях:"43". Цяла година бях убеден че съм на толкова, ако не пресметнех годините.
Казвах също, че се чувствам на 60. Сега, като съм почти в средата на шестото си десетилетие, бих казал, че и тогава и сега усещането ми е, че съм на 80.
Вероятно трябва да определя нещата окончателно - чувствам се отдавна умрял, защото срещам хора на 80, които са по-живи от мен когато бях на 43.
Не забравяйте, че въпросните хора на 80, които наричате по-живи от Вас, може би отдавна са надмогнали суетата на това да се самосъжаляват, че са по-стари от другите с 20 г и просто се наслаждават на живота си. Понеже, когато са били на 30, са съжалявали, че не са на 20. Когато са били на 40, са съжалявали, че не са на 30 и т.н. И вероятно едва на 80 са спрели да се взират в миналото и да сравняват, а са приели настоящето за свое знаме. Кой знае...
Имам един недовършен материал точно на тази тема. Може скоро да му дам гласност.
Всичко най-хубаво! И по-ведро :)
Не забравяйте, че въпросните хора на 80, които наричате по-живи от Вас, може би отдавна са надмогнали суетата на това да се самосъжаляват, че са по-стари от другите с 20 г и просто се наслаждават на живота си. Понеже, когато са били на 30, са съжалявали, че не са на 20. Когато са били на 40, са съжалявали, че не са на 30 и т.н. И вероятно едва на 80 са спрели да се взират в миналото и да сравняват, а са приели настоящето за свое знаме. Кой знае...
Може би.
За себе си мога да кажа само, че не съм лишен от греха на суетата, но всъщност с годините се харесвах повече и повече. "Най-красив", умен и мъжествен се усещах на 50. И сега (на 54) се харесвам, но бих свалил десетина килограма :))). Определено нямам желание да съм по-млад (с изключение на здравето), а още по-малко да изживея живота си отново - не бих променил нищо съществено.
Просто видях какво предлага животът в средностатистическия му вариант и, макар че съм имал повече радости, отколкото скърби (засега), той вече няма какво интересно да ми поднесе. Напротив - качеството му, не индивидуално за мен, а смея да твърдя обективно, от ден на ден пада - вземете музиката, литературата, театъра, живописта, архитектурата, човешките взаимоотношения, общественото поведение (стойностите за мен неща). Може би единствено киното, 5-6 пъти годишно, все още създава нещо добро.
Това, че имаме компютри, мобилни телефони, интернет, не ни прави по-човеци, поне в моите очи.
Етапи в живота много. Етапи на смирение, на отегчение, на примирение, на възторг. Всеки има правото на собствените си етапи и аз намирам това за в реда на нещата. Най-малкото не съм аз този, който има правото да размахва пръст.
Колкото до нивото на изкуствата днес, смея да твърдя, че шедьоврите на световното изкуство са създавани именно в моменти на стеснение, недоимък - материален или духовен, в моменти на върховни изпитания - личностни и/или обществени. А и в крайна сметка обществото е такова, каквото сме самите ние. То е сбор от всички нас и нямаме право да смятаме, че ние сме добрите за сметка на всички останали. Ако ние сме примирени, мърморещи, сърдити, несъзидателни хора (не визирам Вас), обществото ще е примирено, мърморещо, сърдито и несъзидателно. Всеки казва, че от него нищо не зависи. Той нищо не е разбрал. Но и него не упреквам, понеже кой съм аз, та да съдя.
Колкото до последното: " Това, че имаме компютри, мобилни телефони, интернет, не ни прави по-човеци, поне в моите очи." - по този въпрос никога не съм бил на противно мнение и съм отстоявал същата теза доста често.
Поздрави, благодаря за смислените включвания!
