Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.12.2012 22:53 - ХАЗАРТ /разказ/
Автор: georgibogdanow Категория: Изкуство   
Прочетен: 4377 Коментари: 10 Гласове:
14

Последна промяна: 19.12.2012 23:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Поводът да пиша сега е аналогичен на предишния - на националния литературен конкурс „Петър Ковачев”(2012) разказът ми „Хазарт” беше отличен с първа награда в категория „проза”. Конкурсът се проведе в три категории – поезия, проза и драма.  Церемонията се състоя в актовата зала на Община Плевен като награждаването се извърши от кмета на града – проф. д-р Димитър Стойков. Журито беше в състав: председател - проф. д.ф.н. Светлозар Игов; членове - доц. д-р Александър Йорданов и поетът Марин Георгиев. Условие за участие в конкурса бе текстът да не е бил публикуван, така че „Хазарт” не е включен в сборника ми с разкази "Микело". Следващият линк води към публикацията на разказа в „Литературен клуб”, а по-долу копирам и самия текст. Използвам случая да кажа „здравей” на всеки, попаднал тук – познат или напълно непознат :). 

www.litclub.biz/library/nbpr/georgybogdanov/hazart.html


 

ХАЗАРТ

 

Беше събота вечер и в кварталния бар отново цареше оживление. Помещението беше голямо, но макар да бе доста очукано и нискоразрядно, през почивните дни едвам побираше посетители от най-различен калибър. Тук се гледаха футболните мачове на двата големи телевизора, продаваше се наливна бира, пържеха се картофи. Влизаха и кварталните пияници, които собственикът търпеше, понеже се бяха превърнали в неразделна част от атмосферата, влизаха и хора с прилични професии, които еднакво пламенно ръкомахаха с другите при всяка една спорна ситуация и така внасяха някакъв живец в монотонното си и оглупяло ежедневие. Някои бяха по-резервирани в началото и се държаха на дистанция, с която поддържаха самомнението си за превъзходство над масата около тях, но след първия съдийски сигнал забравяха за ролята, която иначе съблюдаваха, викаха, тропаха, даваха воля на глупостта си, без да се замислят какво впечатление произвеждат. Едни следяха футболни мачове откак се помнят, други се бяха запалили впоследствие някак по необходимост, намирайки спасение в спорта от вечно недоволните си съпруги, които ги чакаха в дома им – мърляви, надебелели и мърморещи. Мисълта за футболната топка им позволяваше да преминават  по-безболезнено през житейските си дела и именно топката се беше превърнала в метафора на самите тях – гладка, еднакво безлична, както и да я завъртиш, без ръбове и нещо особено запомнящо се по нея. Изпразнена от съдържание... просто въздух под налягане, подритван от неудачите на делника.

Мнозина бяха заложили по-рано през деня в букмейкърските къщи и сега на висок глас обясняваха как отборът им не може да загуби, демонстрираха спокойствие и увереност, но зад цялото това пъчене и небрежарско  отношение се долавяше тревожното учестено тупане на сърцето им. И колкото по-силно викаше нещото в тях, че може да загубят за пореден път, толкова повече повишаваха глас да обясняват колко сигурен е мачът им. Зад насмешливата и самодоволна позиция спрямо несъгласните с тях, се криеше всъщност страхът им, че отново ще загубят. Отпиваха припряно от бирата, нервните тикове ги издаваха, но психологическите преценки и констатации не бяха на дневен ред тук.

Румен, по прякор Ричката, беше заел обичайното си място на бара, мигаше на пресекулки и слушаше разпалените коментари на другите около себе си. Имаше някакви нервни тикове на очите, които му придаваха плах и обречен вид и това правеше Ричката любим събеседник на всички, понеже ги караше да се чувстват по-самоуверени. Работеше като шофьор в една прилична фирма за перилни препарати с нормирано работно време, та събота и неделя прекарваше по цял ден в бара с другите. Страстен комарджия, палеше се много и губеше често, както можеше да се очаква. Ходеше мизерно облечен, невинаги имаше пари за една бира дори, но поне не го търсеха хора да им връща заемите, а и съумяваше да си плаща наема. Живееше сам, така и не се ожени, макар да наближаваше четиридесетте.

Ето в днешния ден беше направил необичайно висок залог – цялата си заплата, получена предния ден. Искаше да избие понасъбралите се загуби напоследък. Беше прекрачил основното правило в хазарта да не залага повече, отколкото може да си позволи да загуби, но вярваше много на мача, а и кой знае – хазартът е като наркотик, който кара пристрастилия се към него да се чувства измамно жив и вероятно човек има потребност постепенно да увеличава дозата, докато накрая сам не бъде погълнат и опустошен напълно.  

Беше си облякъл блузата, която считаше, че му носи късмет. Изпи си неусетно бирата, без дори да усеща вкуса й, понеже постоянно поднасяше чашата към устните си – като някакъв досаден маниер, посредством който се спасяваше от нервното напрежение.

Мачовете още не бяха започнали и атмосферата беше добра и приповдигната. Посетителите се окуражаваха взаимно или спореха и това беше моментът, заради който си струваше цялата вечер – тръпката от предстоящото, това да споделиш предположенията си или опасенията с другите... След започването на мачовете или непосредствено след края им нищо вече нямаше да е същото – някои се изнизваха тихомълком от заведението с пребледнели лица, други се затваряха в себе си, наливайки се с алкохол, а трети разпалено викаха и псуваха срещу играчите, треньора и срещу целия свят. Имаше и доволни, разбира се, реализирали някакви печалби и те ходеха от маса на маса, изживявайки се като добри самаряни, уж съчувствайки на загубите на другите, а всъщност хранейки се с тяхната безпомощност и съграждайки кулата на собствения си триумф от парчетата чужда завист и отчаяние, за да бъде успехът им напълно завършен и безусловен.

Днес Ричката не участваше толкова активно в дебатите, погледът му беше насочен към телевизора и като че ли не чуваше какво се говори около него. Останалите наоколо бързо усетиха, че Ричката е направил по-голям залог от обикновено и веднага се присламчиха като лешояди, предчувствайки агонията на жертвата. Единственото, което можеше да бъде някаква утеха от загубените пари, бе това някой друг да е загубил повече. Останалото беше без значение.

Стана време и започна мачът, който очакваше Ричката. Обикновено  гръмогласен и словоохотлив, днес той гледаше телевизора, без да издава звук. Усещаше десетките мълчаливи погледи върху себе си и тяхното панаирджийско и самодоволно любопитство го смазваше. Изниза се цяло първо полувреме без голове, а вече наближаваше краят и на второто. Беше заложил на гостите, но нямаше изгледи да отбележат попадение, тъй като домакините играеха по-добре и организираха атака след атака. Ричката неусетно бе започнал да коментира, но не като диалог с другите, а някак говорейки като на себе си как този или онзи пас не е минал, как гостуващият отбор не може да организира една свястна атака. Гласът му не беше рязък, а тих и жаловит. Другите край него го гледаха къде със злорадство, къде със съжаление... познаваха добре какво е да загубиш много пари и наблюдавайки него, сякаш наблюдаваха собствените си терзания в подобни моменти и като че ли от това им ставаше по-добре, виждайки собственото си състояние отстрани.

Течеше трета, последна минута от продължението на мача. На домакините им трябваше победа на всяка цена, равният не ги устройваше и при един пряк свободен удар целият отбор беше се струпал в наказателното поле на гостите, включително и вратарят. Центрирането не беше добро и топката попадна в един от футболистите на гостите, който погледна в другия край на терена опразнената врата, засили се и с плътен удар запрати топката в другата половина. След две-три тупвания, тя уцели мрежата на противника, последва неописуема радост, а в това време съдията свири края на мача -  гостите победиха.

На терена футболистите от единия отбор тичаха и се прегръщаха, но тяхната радост бледнееше пред  това, което представляваше Ричката в този момент. Той скачаше, целуваше всички около себе си, разля чашата с бира на седящия до него, но никой нямаше да го упрекне, подобни моменти се помнеха дълго от всички и раздвижваха иначе застоялото статукво от разочарования, дъх на бира и подмишници.

Докато течеше мачът, Ричката се беше молил на Бог. Не беше вярващ, но беше готов на всичко, да потърси помощ дори там, където иначе не би му хрумнало. Беше си обещал да отиде на църква и да направи малко дарение, само и само гостите да победят в мача.

Излезе извън бара да вдиша чист въздух. Радостта му пречеше да фокусира света около себе си, околните сгради се люлееха в сладостна безтегловност. Прииска му се още сега да благодари на Бога подобаващо. Смъкна се на тротоара на колене, нечувствайки нищо, вдигна ръце нагоре и започна да благодари.

В същия този момент край него мина една майка с детето си. Момченцето беше около десетгодишно, прилично облечено и с калъф на цигулка в ръката, вероятно се връщаше от урок. Очевидно бяха от добро семейство, майката погледна към Ричката със зле прикрито неодобрение, което, ако не беше филтрирано от доброто й възпитание, щеше да личи като чиста форма презрение и бързо дръпна сина си да върви бързо напред. Момчето не след дълго се обърна, макар да крачеше с майка си, която отривисто го теглеше за ръката и в широко отворените му очи имаше и детска почуда, и съжаление.

Ричката се сепна - детето толкова приличаше на него, когато той беше малко момче. Тогава също ходеше на уроци по цигулка, беше талантливо и хубаво дете, родителите му много го обичаха, в училище се ползваше с подчертаната любов и на учителите си. Всички вярваха в него, справяше се добре с каквото и да се захване. Споменът болезнено го върна в един отдавна потънал приказен свят, в едно друго чисто съзнание, което необратимо беше изтекло някъде през годините, жаловито махащо с малката си ръчичка.

Погледна надолу към земята. Оказа се, че не просто е на колене, а е и в някаква малка локва от приръсилия по-рано дъжд. Протритите му панталони изглеждаха особено жалки сега, намокрени под коленете, блузата му беше с провиснали краища, а кожата на ръцете напукана. Обувките му бяха с различни връзки, олющени, едната леко скъсана на големия пръст.

Какво правеше в този задимен бар, защо беше с тези хора... какво се беше объркало по пътя...

Ричката сведе глава надолу и горчиво заплака.

 

ГЕОРГИ БОГДАНОВ (Геров)

 


 

 

 

 

 


 







 



 

     



Гласувай:
14



Предишен постинг

1. monaliza121 - Поздравления, Богданов!
20.12.2012 13:01
Чудесно си разработил темата за футболната топка като метафора на кръчмарското общество от запалянковци.:)
Френските филми винаги ми доставят голямо удоволствие, поради умението да разкриват характери под шапката на не особено оригинална тема. В твоите разкази, ситуациите са обикновени, житейски банални, но героите в тях носят изненадваща сила и емоционалност.
Весели празници!:)
цитирай
2. georgibogdanow - Благодаря ти, monaliza!
20.12.2012 16:41
Не съм голям познавач на киното, но ако е така, както казваш, значи мога убедено да твърдя, че и аз съм голям фен на френското кино :).

Благодаря ти за стилното и смислено включване! Весели празници и на теб:)
цитирай
3. erato7 - Честито първо място! Весели п...
20.12.2012 17:56
Честито първо място!
Весели празници!
цитирай
4. dorichela - Георги,
21.12.2012 00:21
хубаво е, когато се появяваш.... :) Разказите ти са чудесни :)
цитирай
5. georgibogdanow - Благодаря ви,
21.12.2012 09:04
весели празници на всички! :)
цитирай
6. monaliza121 - Честито Рождество! Здраве и у...
26.12.2012 14:47
Честито Рождество!
Здраве и успехи!:)
цитирай
7. makont - Нещо много силно ме впечатли в този разказ:
28.12.2012 16:24
"а всъщност хранейки се с тяхната безпомощност и съграждайки кулата на собствения си триумф от парчетата чужда завист и отчаяние, за да бъде успехът им напълно завършен и безусловен. " Това е самата истина и е много жестоко. Има го във всеки от нас, борбата е да го преодолеем и на мястото на това триумфиране да дойде съпричасността. Както винаги разказано в дълбочина и затрогващо. Поздрави за хубавия разказ и за наградата. Весели празници и много здраве, щастие и вдъхновение през Новата 2013г.

цитирай
8. georgibogdanow - Благодаря ви :),
29.12.2012 00:47
весело посрещане на Новата година, а след това ще имаме 365 дена да я осмислим, доколкото ни е възможно...
цитирай
9. yotovava - Радвам се за теб
31.12.2012 11:01
честита награда :))))))))))
цитирай
10. zvezdichka - Здравей Георги!
22.03.2013 14:39
Отново силен и докосващ разказ! Хубаво е, човек да достига до тези състояния на осъзнаване и да съумее да намери в себе си сили за промяна!
Честита награда! И ти желая още много вълнуващи разкази, с които да зарадваш своите читатели :).
Поздрави и хубави пролетни дни ти желая!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgibogdanow
Категория: Изкуство
Прочетен: 210391
Постинги: 31
Коментари: 478
Гласове: 4177
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031