Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.01.2012 08:58 - Аз ли бях това
Автор: georgibogdanow Категория: Изкуство   
Прочетен: 6085 Коментари: 22 Гласове:
19


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Няколко думи за равносметките, стягащи ни за гърлото. Текстът ми може да бъде прочетен и на следния линк:  club50plus.bg/style/mirror/2077-az-li-bqh-tova.html

 

АЗ ЛИ БЯХ ТОВА

 

Поклащаме се върху вълните на живота като стари, презокеански кораби, поели върху себе си товара на всичко онова, което сме вземали от пристанищата по пътя си. Някои от товарите сме приели с желание, а други са ни затрупвали, въпреки волята ни. Изпод всичко това, не е лесно за външен наблюдател да открие малката и крехка лодка, която е стояла на старта на цялото това пътуване. Тя отдавна е под морското равнище, поела тежестта на товара и повечето ни познати не подозират за нея... дори и ние май сме я забравили. Забравили сме какви сме били – волни, леки, пъргави, самонадеяни. Понякога разглеждаме старите си снимки и се случва ненадейно, макар и за момент, нещо да ни прободе под лъжичката – ние ли бяхме това, истина ли беше, за какво мечтахме...

Кое е нещото, което може да разчисти наслояванията на миналото с лека ръка и да ни напомни кои сме и закъде пътуваме? Вероятно само онова, което истински ни е разтърсвало, може да ни върне години назад и да ни подсети за собствената ни гледна точка в предишни етапи от живота ни.

Някъде сред снимките откриваме и лика на онзи, който на младини е бил най-важната притегателна за плахите ни, лутащи се чувства. Виждаме го млад, прекрасен и красив, такъв го помним и ние, но сме наясно, че времето не е пощадило и него. Той бе превъплъщението на едни от най-сладостните ни  трепети, които сме имали в годините на безвъзвратно отминалата ни младост. С годините човек забравя онова, което е мислел и  чувствал, а погребвайки младежкия си плам и подход към нещата, постепенно губи цветове от себе си. Чувал съм да казват, че когато губим спомените си, губим и душата си. Вероятно това е причината така ревниво да пазя спомените си, за да мога да се опра на тях, застигне ли ме буря.

Някои от нас живеем с любимия човек от младостта ни, а в други случаи животът не ни е позволил да сме заедно по ред причини. Понякога го виждаме някъде около нас, вече поостарял, но иззад колебливата му походка продължаваме да познаваме човека, с когото се разхождахме по улицата, в градската градина или в планината. Това е онзи,  който дръзко ни държеше за ръката и малко смешно се пъчеше на всеки по-висок камък, заел атлетична стойка. Очите му днес, след толкова много години, са все същите и в тях виждаме всичко онова, което вероятно той сам е забравил за себе си. Също както и ние сме позабравили какво е нещото, което стои изпод товарите, които сме поели. То обаче е още живо. Навлякли сме го с куп дрехи, омотали сме го в тревоги така, че едвам се движи, но е там и винаги може да ни сгрее, обърнем ли се към него.

На мястото на старата сладкарничка, в която ходехме да ядем торти, днес има МОЛ. Голям, стъклен, бляскав, побрал в себе си толкова много хора, но вътре няма място за онова, което малката сладкарничка успяваше да побере. Като че ли чувството се отблъсква от огледалните витрини и перфектно гладките повърхности, ненамиращо за какво да се хване. Понякога се чудим дали това беше нашият живот. Дали не е мираж, който е изчезнал така, както я няма сладкарничката с плетените покривки, по които личаха следи от разлята боза. Дали това е спомен за един друг живот, който само сме сънували, наивно смятайки го за реалност. Дали всичко не е само измислица на нашето въображение, което си е полудувало насън. Хората от миналото ни като че ли са толкова различни... Онова, което виждаме в тях, няма нищо общо с това, в което са се превърнали. Ние самите също не можем да се познаем. Човекът, който смятаме, че сме, като че ли е все по-различен от онова, което огледалото ни показва. Понякога искаме да направим нещо различно или да кажем онова, което чувстваме, но ролята, която ни е отредил животът и годините, които ни лежат на плещите, ни пречат да изречем дори дума. За да не шокираме околните и за да не напуснем рамките на ролята, в която те ни възприемат.

Чудя се, дали и нашите баби и дядовци са имали същите дилеми и терзания, дали са остарявали по същия начин... Неразбирани, обгърнати в тишина, в която техните мисли са викали до полуда, но са се страхували да споделят на глас всичко онова, което са чувствали. Вероятно да, но каквото и да кажеха, за мен те бяха хората, които сякаш са се родили възрастни. Някак не можех да приема, че и те, както и аз, са остарели неусетно и също са гледали с неразбиране отражението си в огледалото. Знаех го, разбира се, знаех, че и те са били деца, гледал съм техните пожълтели черно-бели снимки, но някак не можех да усетя и да приема, че старците, които стоят срещу мен, са били млади и вероятно все още не са стари по начина, по който на мен ми се струва. Моята неспособност да разбера техния път и всичко онова, което се е криело зад немощната им природа, вероятно трябва да ме накара да се отнасям с разбиране към идващите след мен, които също няма да виждат в мен момчето, което неусетно и странно за него е  поостаряло. Мога ли да им се сърдя, че виждат само купчината товари, без да подозират за малката лодка, стояща в началото на моето пътуване. Техният живот в момента е забързан, суетен, жив... точно както и моят някога. Няма да ме разберат сега, въпреки обичта и добронамереността си. Вероятно ще могат да усетят всичо написано дотук едва когато и техните години понатежат. Когато и те започнат да остаряват сами в скръбта си или щастливи с настоящето си, но със спомени за онова, което сякаш не е било.  Защото животът не може да се разкаже, той трябва да се изживее...

Вероятно няма нещо толкова уникално в нещата, които са ни се случвали преди. Тяхното вълшебство е във факта, че са вече далечно, непостижимо минало. Някога сме изживявали и правили неща, които често не сме разбирали и е трябвало да мине време, за да ги оценим. А сега вече разбираме повечко, но колко са нещата, които можем да правим както преди... Разбиране и правене все се разминават. В това им е и хубавото и лошото. Нека не се сърдим на онези след нас, които повече правят, а по-малко разбират. Ние бяхме същите.

                                                         Георги Богданов Г.









Гласувай:
19



1. mona - :)
03.01.2012 12:13
Накара ме да погледна назад и ме усмихна :)
Благодаря!
Честита да е Новата година - здрава, мирна и успешна!
цитирай
2. georgibogdanow - Благодаря, Мона,
03.01.2012 13:29
да ти е честита и на теб, и да ти поднесе много неща, заради които ще ти се иска да се обръщаш назад и да си я припомняш отново и отново :). И здраве най-вече, разбира се!

Георги
цитирай
3. zvezdichka - Ти умееш да влезеш
03.01.2012 15:43
под кожата на човек, да извадиш на светло неща, които са заспали някъде дълбоко в него. Обичам да те чета! Провокираш човек да се обърне към себе си и да погледне на копнежа, който е последвал:

"Вероятно само онова, което истински ни е разтърсвало, може да ни върне години назад и да ни подсети за собствената ни гледна точка в предишни етапи от живота ни."

Благодаря ти Георги за истините, които изричаш, за светлината, която търсиш да събуждаш в човешките сърца!
Желая ти една благодатна година, изпълнена с много любов, здраве, светлина и мир и нека огъня в домашното огнище все така разплава онова вдъхновение в теб, което има сила да докосва!
Сърдечни поздрави!
цитирай
4. georgibogdanow - Привет, Звездичка,
03.01.2012 16:27
моят новогодишен поздрав за теб е от вчера на страниците на блога ти в последния ти постинг - вече си го видяла вероятно :). А сега, след всичко толкова вълнуващо, което си ми написала, се замислих колко важно е онова, което правим, да радва хората около нас, да е смислено и градивно и за тях, а не само за нас. Има и няколко други много важни неща, разбира се.

Не знам дали винаги съумявам да се справям със собствените си страхове, слабости и неудачи и дали винаги успявам да получа от тяхната енергия извлек - пак толкова силен - но с напълно обратен знак, който щастливо да подарявам на себе си и на другите около мен. Но знай, че читатели като теб ме карат да вярвам, че успявам, поне на моменти. Подобни думи заслужават и много други читатели, знайни и незнайни за мен, които е излишно да се опитвам да изброявам тук - мисля да не бъда многословен, понеже многото думи понякога убиват емоцията ни. Благодаря ти! Благодаря ти и за нещата, които чета в твоя блог, и за нещата, които понякога споделяш в моя!

Поздрави!
цитирай
5. yotovava - Когато отивам на посещение при баба ми (милата, навърши 90, да е жива и здрава)
03.01.2012 18:06
изведнъж се смалявам - вървя по уличката към блока и се смалявам, ставам детето, което е тичало, а по шосето я е прелетявал по някой автомобил...
Като кажеш, че живееш в Овча купел, всеки възклицаваше - На края на София!

И много от моите спомени вече ги няма ... но вероятно така трябва да бъде.

Щастлива и късметлийска година ти пожелавам.

Валя
цитирай
6. georgibogdanow - Знаеш ли, Валя,
03.01.2012 18:20
преди време бях писал нещо за старите хора, писах го със сълзи на очи - само за още един мой текст ми се е случвало да се вълнувам по този начин.

Излишно е сега да опитвам да преповтарям всичко онова, което си мислех, четейки коментара ти.

Много от спомените ни остават някак в периферията на живота, сега в центъра са съвсем друг тип отношения. За хубаво или за лошо.

Пази баба си! Безценно е, че я имаш на тази нейна възраст. Да ти е жива и здрава!

Всичко най-хубаво и на теб :)

Георги
цитирай
7. makont - Здравей,
03.01.2012 18:43
е, опитите да не станем безцветни продължават, нали. Ако не изгубим цветовете си, ще можем да разберем и тези, които идват след нас. За тях това е много важно, защото ни обичат, но не приемат нашите ограничения. Малко трябва, просто да си спомним, да се поставим на тяхното място, да се опитаме да погледнем от тяхната гледна точка с очите на нашата младост. Развълнува ме твоето есе, винаги с малко думи успяваш да засегнеш толкова много струни в човешката душа. Сърдечен поздрав и желая една спорна и спокойна година!
цитирай
8. dorichela - Георги,
03.01.2012 18:49
и аз обръщайки се /скромно/ назад, се усмихвам.. Лошото определено е избледняло, за сметка на хубавите спомени.... А и никога промяната не ми се е струвала добра, но понякога е.... Но разбира се, спомените винаги са по-хубави и ни карат с умиление да се връщаме назад.... :)
цитирай
9. анонимен - Георги,
03.01.2012 18:56
много често мисля за нещата, за които говориш. Мисълта за отминаващото време, за миналото, което сякаш не е мое, за изгубените мечти и илюзии, за истинското Аз, което като че ли остана някъде там назад, та тази мисъл много често ме гложди отвътре.
Много хубаво си го написал отново и както винаги така сродно го почувствах!
Хубава вечер!
цитирай
10. georgibogdanow - Здравей, Маконт,
03.01.2012 19:03
винаги съумяваш да намериш най-точните думи. Пожелавам ти да не губиш колорита си така, както си го съхранила досега.

Да ти е честита Новата 2012 г, нека ти донесе много, много, много здраве и куп хубави мигове с любими хора!

Георги
цитирай
11. georgibogdanow - и аз обръщайки се /скромно/ назад, ...
03.01.2012 19:06
dorichela написа:
и аз обръщайки се /скромно/ назад, се усмихвам.. Лошото определено е избледняло, за сметка на хубавите спомени.... А и никога промяната не ми се е струвала добра, но понякога е.... Но разбира се, спомените винаги са по-хубави и ни карат с умиление да се връщаме назад.... :)


Дори, спомените до голяма степен са такива, каквито сами съумеем да си ги направим. Невинаги, разбира се, но нашата роля е важна. Пожелавам ти много хубаво настояще - за смислени спомени :)
цитирай
12. georgibogdanow - много често мисля за нещата, за к...
03.01.2012 19:11
анонимен написа:
много често мисля за нещата, за които говориш. Мисълта за отминаващото време, за миналото, което сякаш не е мое, за изгубените мечти и илюзии, за истинското Аз, което като че ли остана някъде там назад, та тази мисъл много често ме гложди отвътре.
Много хубаво си го написал отново и както винаги така сродно го почувствах!
Хубава вечер!


Привет, анонимен, от написаното останах с впечатление, че не за пръв път ме четеш. Радвам се, че си намерил нещичко за себе си в написаното от мен. То отразява нещата, които и аз често си мисля, понеже темите винаги са истински близо до мен. Поздрави!
цитирай
13. tota - Поздрави, Георги!
03.01.2012 21:06
Усмихнах се, защото тези мисли много често преминават през мен. И също като теб търся отговор на въпроси, които си задавам: Защо се случи така? Къде сгреших? А нима не можеше да бъде така? Въпроси, въпроси, които често не намират отговора. Но какъвто и да е бил животът ни той е нашият живот и пазим спомените си ревниво. Живеем често с тях. Как добре си го казал само:
"Чувал съм да казват, че когато губим спомените си, губим и душата си. Вероятно това е причината така ревниво да пазя спомените си, за да мога да се опра на тях, застигне ли ме буря."
Продължавай да пробуждаш мислите ни и да предизвикваш размисли.

Хубава вечер!
цитирай
14. georgibogdanow - Тота, здравей,
03.01.2012 21:41
благодаря ти за споделеното! Щом си се усмихнала, значи съм свършил нещо смислено, другото са само подробности :)

Хубава вечер!
цитирай
15. giminibilibob - :)
03.01.2012 22:15
Само да се легитимирам - аз съм анонимен № 9:) Не знам защо съм излязла анонимна.
Поздрави!
цитирай
16. pumona - Привет Георги,
03.01.2012 22:26
всяко написано от тебе ме разчувства и връща назад. Натъжава ме. Ще споделя че ме навежда на въпроса - защо пишеш за миналото.

Неизживяното при младите ги прави по-дръзки в действията си и точно там е задоволството, че са живяли. Възрастните са само назидателни. Някои хора остават винаги млади.

Цезария Евора - лека и пръст - в едно свое интервю каза така - Този, който не е изживее младостта си активно, не ще го стори в старостта си... (продължението няма да напиша)

Според мен обаче - никога не е късно. Важно е да си играл... Спомени тогава винаги ще има.
цитирай
17. georgibogdanow - Не знам, Румяна,
03.01.2012 22:56
винаги съм бил такъв - дори и на 18 като бях. Сантиментален и носталгичен чудак. Можеш да ми вярваш за едно обаче - невинаги безразсъдството е гаранция за младежки дух и невинаги премереността е знак за повечко натрупани години. Младежки дух може да е и непримиримостта към коловози, непримиримостта към установяването на статукво, около което да се окопаем. Понеже на почти всички това им се случва с напредването на годините, малцина са онези, които избягват това. Носталгичността не е от значение в случая. Така че въпросът ти крие много нюанси и аз не бих си позволил самоувереността да го разглеждам едностранно. Нека се обединим около изживяването на настоящето - непрекъснатото въртене назад или взирането в бъдещето не са от много ум. Автори и цитати колкото щеш :). Но настоящето съдържа в себе си и равносметка. И съм съгласен с твоето: "Важно е да си играл... Спомени тогава винаги ще има."

Благодаря ти за хубавите думи! Както винаги, въпросите и забележките ти са на място.
цитирай
18. анонимен - Здравей, Богданов!
03.01.2012 23:24
Много сантиментално... но за лодката искам да кажа...
Беше без гребла, после с платна, стана кораб с екипаж, но все пътува на пълен ход...Да има кораби, които вече не пътуват. Закотвени са на брега. Някои ста наха ресторанти, други учебни бази, трети се рушат изоставени...
Поздравявам те с едно стихотворение на В. Ляпчев

Има разни кораби-
добри и лоши,
разни по форма
и предназначение.

Има кораби мирни
и кораби страшни.
Има кораби бели
и кораби черни.

Има кораби весели,
за развлечение,
красиви
като птици задморски.
Има и неугледни,
ръждиви,
стари кораби труженици -
орденоносци.
Има кораби просто нужни.

И навсякъде има други,
незабележими,
малки омазнени корабчета -
влекачи.
Те протягат
ръце - въжета
за братята си - удавници.
Откъде извират
силите им
да правят и невъзможното,
да се мятат
до изнемога,
чевръсти и разтревожени,
и да умират
безименни?

Корабчета,
просто необходими
без които Светът
не може!
цитирай
19. georgibogdanow - Благодаря, анонимен/на,
03.01.2012 23:42
за хубавото стихче! Много ми харесаха твоите думи в началото на коментара ти - чудесни са - много са образни и на място!

Хубава вечер!

цитирай
20. lotos16 - Всяка възраст си има своя свят, Георги!
04.01.2012 23:22
По различен начин се усеща света - когато си млад - бързаш да вкусиш от всичко, в зрялата възраст започваш да цениш всеки слънчев миг, да се радваш и на най-дребните неща - като цветенце, поникнало между плочките на тротоара или нечия добра дума...
Когато бях на 20, 40-годишните ми се струваха стари като мумии. Сега, вярно, старата галера е понатежала от проблеми, грижи, отговорности, но макар и по-трудно, продължава напред. И намира време да се върне в родното пристанище (град), при спомените от младостта, при тихите павирани улички, тополите край реката... разчувства ме...
цитирай
21. monaliza121 - Здравей, Богданов!
05.01.2012 12:30
Поради модерацията не съм видяла, че съм излязла анонимна.
Стихотворението е от стихосбирката на варненския актьор Васил Ляпчев, който отдавна не играе, но сигурно още пише стихове.
Поздрави и хубав ден!:))
цитирай
22. georgibogdanow - По различен начин се усеща света - ...
05.01.2012 14:18
lotos16 написа:
По различен начин се усеща света - когато си млад - бързаш да вкусиш от всичко, в зрялата възраст започваш да цениш всеки слънчев миг, да се радваш и на най-дребните неща - като цветенце, поникнало между плочките на тротоара или нечия добра дума...
Когато бях на 20, 40-годишните ми се струваха стари като мумии. Сега, вярно, старата галера е понатежала от проблеми, грижи, отговорности, но макар и по-трудно, продължава напред. И намира време да се върне в родното пристанище (град), при спомените от младостта, при тихите павирани улички, тополите край реката... разчувства ме...


И мен подобни мисли ме водиха, когато писах материала си. Радвам се, че съм те размислил с хубаво! Поздрави :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgibogdanow
Категория: Изкуство
Прочетен: 210388
Постинги: 31
Коментари: 478
Гласове: 4177
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031