АЗ ЛИ БЯХ ТОВА
Поклащаме се върху вълните на живота като стари, презокеански кораби, поели върху себе си товара на всичко онова, което сме вземали от пристанищата по пътя си. Някои от товарите сме приели с желание, а други са ни затрупвали, въпреки волята ни. Изпод всичко това, не е лесно за външен наблюдател да открие малката и крехка лодка, която е стояла на старта на цялото това пътуване. Тя отдавна е под морското равнище, поела тежестта на товара и повечето ни познати не подозират за нея... дори и ние май сме я забравили. Забравили сме какви сме били – волни, леки, пъргави, самонадеяни. Понякога разглеждаме старите си снимки и се случва ненадейно, макар и за момент, нещо да ни прободе под лъжичката – ние ли бяхме това, истина ли беше, за какво мечтахме...
Кое е нещото, което може да разчисти наслояванията на миналото с лека ръка и да ни напомни кои сме и закъде пътуваме? Вероятно само онова, което истински ни е разтърсвало, може да ни върне години назад и да ни подсети за собствената ни гледна точка в предишни етапи от живота ни.
Някъде сред снимките откриваме и лика на онзи, който на младини е бил най-важната притегателна за плахите ни, лутащи се чувства. Виждаме го млад, прекрасен и красив, такъв го помним и ние, но сме наясно, че времето не е пощадило и него. Той бе превъплъщението на едни от най-сладостните ни трепети, които сме имали в годините на безвъзвратно отминалата ни младост. С годините човек забравя онова, което е мислел и чувствал, а погребвайки младежкия си плам и подход към нещата, постепенно губи цветове от себе си. Чувал съм да казват, че когато губим спомените си, губим и душата си. Вероятно това е причината така ревниво да пазя спомените си, за да мога да се опра на тях, застигне ли ме буря.
Някои от нас живеем с любимия човек от младостта ни, а в други случаи животът не ни е позволил да сме заедно по ред причини. Понякога го виждаме някъде около нас, вече поостарял, но иззад колебливата му походка продължаваме да познаваме човека, с когото се разхождахме по улицата, в градската градина или в планината. Това е онзи, който дръзко ни държеше за ръката и малко смешно се пъчеше на всеки по-висок камък, заел атлетична стойка. Очите му днес, след толкова много години, са все същите и в тях виждаме всичко онова, което вероятно той сам е забравил за себе си. Също както и ние сме позабравили какво е нещото, което стои изпод товарите, които сме поели. То обаче е още живо. Навлякли сме го с куп дрехи, омотали сме го в тревоги така, че едвам се движи, но е там и винаги може да ни сгрее, обърнем ли се към него.
На мястото на старата сладкарничка, в която ходехме да ядем торти, днес има МОЛ. Голям, стъклен, бляскав, побрал в себе си толкова много хора, но вътре няма място за онова, което малката сладкарничка успяваше да побере. Като че ли чувството се отблъсква от огледалните витрини и перфектно гладките повърхности, ненамиращо за какво да се хване. Понякога се чудим дали това беше нашият живот. Дали не е мираж, който е изчезнал така, както я няма сладкарничката с плетените покривки, по които личаха следи от разлята боза. Дали това е спомен за един друг живот, който само сме сънували, наивно смятайки го за реалност. Дали всичко не е само измислица на нашето въображение, което си е полудувало насън. Хората от миналото ни като че ли са толкова различни... Онова, което виждаме в тях, няма нищо общо с това, в което са се превърнали. Ние самите също не можем да се познаем. Човекът, който смятаме, че сме, като че ли е все по-различен от онова, което огледалото ни показва. Понякога искаме да направим нещо различно или да кажем онова, което чувстваме, но ролята, която ни е отредил животът и годините, които ни лежат на плещите, ни пречат да изречем дори дума. За да не шокираме околните и за да не напуснем рамките на ролята, в която те ни възприемат.
Чудя се, дали и нашите баби и дядовци са имали същите дилеми и терзания, дали са остарявали по същия начин... Неразбирани, обгърнати в тишина, в която техните мисли са викали до полуда, но са се страхували да споделят на глас всичко онова, което са чувствали. Вероятно да, но каквото и да кажеха, за мен те бяха хората, които сякаш са се родили възрастни. Някак не можех да приема, че и те, както и аз, са остарели неусетно и също са гледали с неразбиране отражението си в огледалото. Знаех го, разбира се, знаех, че и те са били деца, гледал съм техните пожълтели черно-бели снимки, но някак не можех да усетя и да приема, че старците, които стоят срещу мен, са били млади и вероятно все още не са стари по начина, по който на мен ми се струва. Моята неспособност да разбера техния път и всичко онова, което се е криело зад немощната им природа, вероятно трябва да ме накара да се отнасям с разбиране към идващите след мен, които също няма да виждат в мен момчето, което неусетно и странно за него е поостаряло. Мога ли да им се сърдя, че виждат само купчината товари, без да подозират за малката лодка, стояща в началото на моето пътуване. Техният живот в момента е забързан, суетен, жив... точно както и моят някога. Няма да ме разберат сега, въпреки обичта и добронамереността си. Вероятно ще могат да усетят всичо написано дотук едва когато и техните години понатежат. Когато и те започнат да остаряват сами в скръбта си или щастливи с настоящето си, но със спомени за онова, което сякаш не е било. Защото животът не може да се разкаже, той трябва да се изживее...
Вероятно няма нещо толкова уникално в нещата, които са ни се случвали преди. Тяхното вълшебство е във факта, че са вече далечно, непостижимо минало. Някога сме изживявали и правили неща, които често не сме разбирали и е трябвало да мине време, за да ги оценим. А сега вече разбираме повечко, но колко са нещата, които можем да правим както преди... Разбиране и правене все се разминават. В това им е и хубавото и лошото. Нека не се сърдим на онези след нас, които повече правят, а по-малко разбират. Ние бяхме същите.
Георги Богданов Г.
Благодаря!
Честита да е Новата година - здрава, мирна и успешна!
Георги
"Вероятно само онова, което истински ни е разтърсвало, може да ни върне години назад и да ни подсети за собствената ни гледна точка в предишни етапи от живота ни."
Благодаря ти Георги за истините, които изричаш, за светлината, която търсиш да събуждаш в човешките сърца!
Желая ти една благодатна година, изпълнена с много любов, здраве, светлина и мир и нека огъня в домашното огнище все така разплава онова вдъхновение в теб, което има сила да докосва!
Сърдечни поздрави!
Не знам дали винаги съумявам да се справям със собствените си страхове, слабости и неудачи и дали винаги успявам да получа от тяхната енергия извлек - пак толкова силен - но с напълно обратен знак, който щастливо да подарявам на себе си и на другите около мен. Но знай, че читатели като теб ме карат да вярвам, че успявам, поне на моменти. Подобни думи заслужават и много други читатели, знайни и незнайни за мен, които е излишно да се опитвам да изброявам тук - мисля да не бъда многословен, понеже многото думи понякога убиват емоцията ни. Благодаря ти! Благодаря ти и за нещата, които чета в твоя блог, и за нещата, които понякога споделяш в моя!
Поздрави!
03.01.2012 18:06
Като кажеш, че живееш в Овча купел, всеки възклицаваше - На края на София!
И много от моите спомени вече ги няма ... но вероятно така трябва да бъде.
Щастлива и късметлийска година ти пожелавам.
Валя
Излишно е сега да опитвам да преповтарям всичко онова, което си мислех, четейки коментара ти.
Много от спомените ни остават някак в периферията на живота, сега в центъра са съвсем друг тип отношения. За хубаво или за лошо.
Пази баба си! Безценно е, че я имаш на тази нейна възраст. Да ти е жива и здрава!
Всичко най-хубаво и на теб :)
Георги
03.01.2012 18:56
Много хубаво си го написал отново и както винаги така сродно го почувствах!
Хубава вечер!
Да ти е честита Новата 2012 г, нека ти донесе много, много, много здраве и куп хубави мигове с любими хора!
Георги
Дори, спомените до голяма степен са такива, каквито сами съумеем да си ги направим. Невинаги, разбира се, но нашата роля е важна. Пожелавам ти много хубаво настояще - за смислени спомени :)
Много хубаво си го написал отново и както винаги така сродно го почувствах!
Хубава вечер!
Привет, анонимен, от написаното останах с впечатление, че не за пръв път ме четеш. Радвам се, че си намерил нещичко за себе си в написаното от мен. То отразява нещата, които и аз често си мисля, понеже темите винаги са истински близо до мен. Поздрави!
"Чувал съм да казват, че когато губим спомените си, губим и душата си. Вероятно това е причината така ревниво да пазя спомените си, за да мога да се опра на тях, застигне ли ме буря."
Продължавай да пробуждаш мислите ни и да предизвикваш размисли.
Хубава вечер!
Хубава вечер!
Поздрави!
Неизживяното при младите ги прави по-дръзки в действията си и точно там е задоволството, че са живяли. Възрастните са само назидателни. Някои хора остават винаги млади.
Цезария Евора - лека и пръст - в едно свое интервю каза така - Този, който не е изживее младостта си активно, не ще го стори в старостта си... (продължението няма да напиша)
Според мен обаче - никога не е късно. Важно е да си играл... Спомени тогава винаги ще има.
Благодаря ти за хубавите думи! Както винаги, въпросите и забележките ти са на място.
03.01.2012 23:24
Беше без гребла, после с платна, стана кораб с екипаж, но все пътува на пълен ход...Да има кораби, които вече не пътуват. Закотвени са на брега. Някои ста наха ресторанти, други учебни бази, трети се рушат изоставени...
Поздравявам те с едно стихотворение на В. Ляпчев
Има разни кораби-
добри и лоши,
разни по форма
и предназначение.
Има кораби мирни
и кораби страшни.
Има кораби бели
и кораби черни.
Има кораби весели,
за развлечение,
красиви
като птици задморски.
Има и неугледни,
ръждиви,
стари кораби труженици -
орденоносци.
Има кораби просто нужни.
И навсякъде има други,
незабележими,
малки омазнени корабчета -
влекачи.
Те протягат
ръце - въжета
за братята си - удавници.
Откъде извират
силите им
да правят и невъзможното,
да се мятат
до изнемога,
чевръсти и разтревожени,
и да умират
безименни?
Корабчета,
просто необходими
без които Светът
не може!
Хубава вечер!
Когато бях на 20, 40-годишните ми се струваха стари като мумии. Сега, вярно, старата галера е понатежала от проблеми, грижи, отговорности, но макар и по-трудно, продължава напред. И намира време да се върне в родното пристанище (град), при спомените от младостта, при тихите павирани улички, тополите край реката... разчувства ме...
Стихотворението е от стихосбирката на варненския актьор Васил Ляпчев, който отдавна не играе, но сигурно още пише стихове.
Поздрави и хубав ден!:))
Когато бях на 20, 40-годишните ми се струваха стари като мумии. Сега, вярно, старата галера е понатежала от проблеми, грижи, отговорности, но макар и по-трудно, продължава напред. И намира време да се върне в родното пристанище (град), при спомените от младостта, при тихите павирани улички, тополите край реката... разчувства ме...
И мен подобни мисли ме водиха, когато писах материала си. Радвам се, че съм те размислил с хубаво! Поздрави :)