Прочетен: 9065 Коментари: 23 Гласове:
Последна промяна: 24.11.2011 08:31
Материалът ми може да бъде прочетен и на следния линк: club50plus.bg/life/society/1953-kasnata-lubov.html
КЪСНАТА ЛЮБОВ
В своя диалог „Пирът” Платон намесва един мит за някогашното същество „андрогин”, което представлявало мъж и жена в едно. Зевс се разгневил на гордостта му и претенцията да оспори властта на боговете, затова го разделил на две. Аналогични идеи съществуват в много космогонии и религии под една или друга форма. Така и до днес всеки продължавал да търси своята митична половинка. Казват, че малцина са онези, които съумяват да я намерят, но направят ли го – щастливи са и се обичат безусловно цял живот.
Всеки от нас, без да е чел тази история, от най-ранна детска възраст е усетил силата на привличането към някого и това е извън уроците, които сме получили от по-възрастните. Все още смътно помня с кое момиченце в детската градина обичах да играя, до кое момиченце в първи клас исках да ме сложат да седна, с кое момиче исках да се прибирам след училище в гимназиалните ми години и т.н.
Това е влечение, струящо от дълбините на нашата природа, което е може би единственото вълшебство, което продължаваме да носим от детството си до последния си дъх. Животът ни затрупва с купчина проблеми и неудачи, неусетно се превръщаме в умислени и уморени хора, дразним се на глъчката около нас, макар всъщност да не са минали кой знае колко години от времето, когато ние сме я създавали. Все по-малко са нещата, които могат да ни озарят отвътре и да отведат светоусещането ни на едно съвсем ново ниво, по-красиво от всяко друго досега. В Дядо Коледа отдавна не вярваме, Спящата красавица отдавна е целуната, а амбицията ни да превърнем някоя жаба в принцеса, се е провалила отдавна. Единственото може би, което е останало неподвластно на времето, това е способността ни да се влюбим, да усетим трепети по начина, по който някога. Почти както когато сме били 1 клас, макар уж вече всичко да ни е ясно за света, хората и нещата.
Казват, че истинската любов е дар от Бога. Не всеки бива сполетян от нея, а и не е лесно да я отличим от увлечението по някого, понеже непознатото винаги ни привлича... Често се влюбваме в представата ни за някого, а опознаем ли го, проблемите са неизбежни. Времето е най-мъдрият и единствено авторитетен съдник за това каква е била любовта ни – повече или по-малко истинска.
Вероятността да срещнем правилният човек е може би не кой знае колко голяма, с оглед факта, че общуваме с един твърде тесен кръг хора в живота ни, а по света има милиарди други. Може би сред някой от тях се крие нашата духовна половина. Нищожна е вероятността да я срещнем, а дори и да я разминем по улицата – ще я познаем ли и какво ще направим...
Повечето семейства се създават от хора, ненавършили 30 години. В някои от случаите се събираме с човек, когото просто считаме за подходящ да бъде до нас. Без особени чувства. Любовта е лукс, който невинаги имаме възможност да си позволим, понеже се чувстваме притиснати от времето, а не сме срещнали нищо по-добро. Това, разбира се, далеч не е общо правило. Така или иначе няма никаква гаранция дали ще срещнем най-подходящият човек, дали ще го познаем, а и на каква възраст ще стане това, ако се случи изобщо. Убеден съм, че можем да го срещнем както на 20, така и когато остареем. Вероятно в една по-късна възраст ще е практически невъзможно да сме с него, поради куп социални обусловености от семейния ни живот до този момент, но никой не може да спре чувството да съществува вътре в нас, независимо от спирачките на морала, които го удържат здраво в определени рамки, диктувани от добрите нрави.
Създадем ли семейство като млади, попадаме в световъртежа на грижите по препитанието, работата, децата... Ритъмът е така ускорен, че мнозина не успяват да спрат за момент, да помислят, да погледнат на нещата отстрани. Неусетно можем да загубим собствената си идентичност, според ролята, която ни отрежда забързаното ни ежедневие. Миналото остава далеч назад, някогашните ни трепети и наивни представи за нещата също. Единственото, което не се променя, това е способността ни да обичаме някого, да се влюбим. Обикновено не си даваме сметка за това, докато не ни се случи... евентуално.
Някои имат сполучливи бракове. Разбира се, първоначалният плам в повечето случаи е отшумял и е останало доверието към другия, благодарността и разбирането. Любовта се е видоизменила като усещане и изява, но не е намаляла като интензитет. Мисля си, че дори да е налице успешен брак, човек може да се влюби отново. Някои отказват да го приемат, срамувайки се от подобни мисли, а и разбиращи, че това в много случаи е само стремежът към непознатото, докато законната им половинка в случая е човекът, който заслужава най-много любовта им. Именно той е издържал проверката на времето, докато новото е само блян по неосъщественото, без гаранция дали наистина харесваме новия човек в живота ни или само представата, която сме си създали за него. Понеже много често любовното чувство почива на някакъв измислен образ, който налагаме върху другия, с който искаме да компенсираме всичко онова, което ни е липсвало през годините. За подобно разбиране към дългогодишния ни партньор като посоченото по-горе се изисква много житейска мъдрост и шанс да си срещнал правилният човек, докато си бил млад.
Други се оставят на усещането, понеже то като с магическа пръчка ги кара да се чувстват по начин, по който не са се усещали от времето на наивната им младост. Това е единственото чувство, което се разлива топло във вените ни по същия начин, по който се е случвало някога. Детските ни мечти са отдавна невъзможно и безвъзвратно минало, всичко е останало някъде в мъглявината на спомените, но любовното чувство се явява със същия всепроникващ плам, с който ни е отнемало спокойствието по времето на нашата младост и блаженно ни е измъчвало, отнемайки от съня ни, от апетита... променяйки в нас самите досегашната ни представа, която сме имали за себе си, запокитвайки ни сякаш в друго, по-красиво измерение. Благодарение на това чувство парковете могат да са вълшебни както някога, тревата отново да е омайно зелена, а във въздуха да се носи онзи позабравен аромат, който не можем да назовем, но сетивата ни разпознават безпогрешно – сетива, за съществуването на които дори не подозираме.
Ако срещнем човека на живота си в зряла възраст, вероятно усещането би било по-силно от във всеки друг период от живота ни, понеже докато сме млади, приемаме многото връзки за даденост, а от призмата на времето можем най-силно да оценим топлата длан на човека до нас и способността да говорим с него без много думи. Да, вероятно ще я има тъгата, че не сме срещнали другия преди години, но дори това не би хвърлило сянка на възторга от това да сме с човека, когото цял живот сме търсили и дори вече сме се отказали да вярваме, че го има. Понеже истинската любов не се търси, тя сама ни открива, ако благоволи изобщо някога. Това е дар, който е еднакво омаен с нерационалността си, независимо от възрастта, на която ни бива поднасян.
Любовта в късна възраст подмладява човека, вдъхва му сили, помага му да преоткрие себе си, да изглежда добре. Напомня му, че освен многото роли, които са му отредили останалите – да е родител, роднина, служител в работата, е и човек, който има право да живее и да чувства. Късната любов е лишена от предразсъдъците на младостта, не е натоварена с очакванията на околните, чужди са й грандиозните планове и суетните сметки. Тя е по-изчистена от наслоявания от когато и да било и не бива впрягана в поредните заблуди.
Любовното чувство е онова неизменно нещо, което ме кара да вярвам в непреходността на човешкия дух. А кой знае, вероятно нашата, човешка любов, е само сянка на онази истинска любов, на която трябва да се научим, затова и способността ни да обичаме е като вечно зелено растение, което винаги е готово да покълне, дори и скрито под мраза на нашият живот.
Георги Богданов Г.
Какво откриха независимо един от друг Ра...
ЩЕ БИЯ ЖЕНА СИ ПО ТРИ ПЪТИ НА ДЕН,АКО ТА...
Късна любов само заради времето в което идва, но тя просто е любов! Истинската!!
Хубав, светъл ден!!
Много истински и верни, поне според мен.
Поздрави!
24.11.2011 16:11
хареса ми начина,по който са изложени мислите ти-съгласна съм,че за
истинската любов няма определена възраст-
-поздрави за силното и докосващо послание!!
Поздрави :)
Поздрав!:))
Бих се радвал да споделиш кои разкази би качила ти в блога, ако книгата ми „Микело” беше написана от теб :). Интересно би ми било да разбера, всеки читател има различни предпочитания, така се оказва... Аз също не ги качих по силата на своята вътрешна класация, а се водех от различни съображения...
И още нещо, много важно. Искам да ти благодаря, за твоята откровеност в коментарите – били те похвални или не! Радвам се на коментари, които са на хора търсещи, питащи, изследващи природата на нещата. Не са много хората, които го правят и за които се сещам, но ти си измежду най-ярките представители в това отношение по тези блогови ширини (личи и по чудесните неща, които постваш в блога си), затова и много държа на твоето мнение. Благодаря ти!
Сърдечни поздрави :)
Твоите разкази са увлекателни и емоционални. Умееш да изграждаш образи, които се запомнят, въпреки тяхната тривиалност .И ако трябва, да посоча най-завършения, това ще е Спиро от едноименния разказ - прозаичният самоубиец, знаменосецът на оправданата безотговорност,пестеливият губещ, доверчивият благочестивец. В друг аспект, той ще бъде невинният убиец на хора, обществен обвинител N1, жертвата на "жестока действителност", малкият човек с опасно малки мечти. Мисля, че Спиро успешно може да претендира за обобщен образ на средно статистическия българин, живеещ на колела, надяващ се на милостта на съдбата, винаги бързащ и почти никога не забелязващ правата линия на своята сърдечната дейност.
Относно рекламата. Никога не я пренебрегвай! За да разбере някой какво имаш да кажеш, трябва да го изречеш на глас, а не да разчиташ на телепатичните му способности.
Желая ти успех!:))
Книгата е моя, медията не е (там съм само гост), но и на двете места се стремя да давам най-доброто от себе си, ако и да са различни територии. Опитвам се да бъда максимално истински и на двете места, понеже само тогава един текст е въздействащ. Едни читатели харесват материалите за медии повече, други разказите. Всеки има различни търсения и възприятия.
Радвам се, че ти харесват героите в сборника ми „Микело”. Думата „тривиални” е много на място. За мен истинската литература е най-вече там, където говорим за нещо уж обикновено, но съумяваме да го изследваме така, че то самото става необикновено по силата на своето внушение и звучи въздействащо, както никое друго. Много често автори тръгват с идеята да опишат нещо необикновено, но го търсят във външните му, рамкови характеристики, пъстроцветно-папагалски по същността си и често клиширани, навирайки ни ги в очите, считайки това за атестат за необикновеността на текстовете си, които под рамката на всичко това, са плачевно постни и оглозгани откъм внушения. Аз просто се опитах да пиша различно, а доколко съм успял да направя героите си необикновени в привидната им обикновеност, е отделен въпрос. Коментарите, подобни на твоя, които съм чул дотук, ме карат да вярвам, че посоката ми е била правилна.
Аз също много харесвам „Спиро”. Имам особен сантимент към този разказ. Но не бих го нарекъл „прозаичен самоубиец”, без да съм качил разказа тук, тъй като някой би останал с грешно впечатление (знаеш, че Спиро не е самоубиец) и дори усещане за някакъв трагизъм в разказите, вместо иронията, която е преобладаваща.
Поздрави и благодаря :)
И бих казала, че тези думи се изпълняват в живота ми: "Понеже истинската любов не се търси, тя сама ни открива", въпреки, че човек минава през много противоречия понякога. Но влюби ли се веднъж истински, разпознае ли своята половинка живота му придобива друг отенък.
Сърдечни поздрави!
И аз съм на това мнение!
Благодаря ти, че сподели!
18.10.2012 01:21
Не знам какво да кажа просто :). Не знам и чий е коментарът, но това не ми пречи да ме радват хубавите думи. Благодаря за тях! Не знам дали съм толкова млад вече, май отдавна не съм... 5-и клас... леле, кога ли беше това :). Желая здраве и хубави дни!