ДОКАТО ЧАКАМЕ КРАЯ НА СВЕТА
С всеки изминал ден наближава 2012 година и всички ние – волю-неволю – се оказваме въвлечени в темата, касаеща календара на маите и края на света. Все ще се случи да попаднем в голяма компания, в която някой с широкоотворени очи, трескав поглед и всепроникващ дъх ще ни убеждава как дните ни са преброени. Ако не наш познат, то ще го чуем в магазина, трамвая или в театъра на реда зад нас, непосредствено преди изгасването на светлините. А ако случи на скептичен събеседник, който продължава да клати неубедено глава – ще го слушаме и по време на постановката, а ароматът на прясно изяден дюнер ще продължи щедро да облива врата ни. И докато отпред на сцената героят прави в рими любовно признание на любимата си, екзалтирано паднал на колене, зад нас ще дочуваме настоятелен шепот: „Т’ва маите са голямо нещо, ама к’во ли да ти обяснявам на тебе.”.
Преживях описаната ситуация съвсем наскоро.
Когато се заговори за очакването на края на света, се сещам за една история от Елин Пелин, в която се разказваше как се събрала комисия от важни и учени лица, за да реши въпроса по какъв начин да се подобри положението на народонаселението. Научавайки за всичко това, човекът от народа спрял да работи, само ядял, пиел и се излежавал, тъй като очаквал скоро да му бъде решено положението.
Тази история е знакова в много отношения, макар в случая да я разказах съвсем лаконично и не до края. Какво правим ние. Чакаме да ни се реши положението. Ама ако може да не участваме много-много, а да гледаме някак по-отстрани. Ядем, пием и работим, колкото да има какво да ядем и да пием. Не повече. Няма да се зорим сега я. Понеже 2012 идва и не си струва да се хабим излишно. Някак всичко го живеем като че ли сме отдалеч и сме за малко. За 1-2 години, не повече. Няма смисъл да се развиваме, да четем, да мислим, да инвестираме в сглавния си мозък, след като скоро ще ни бъде даден "шът даун". Чакаме.
Преди много години за общежитията в Студентски град казвахме, че стаите не са стаи за живеене, а просто тоалетни с чакалня. Така бяха наблъскани всички вътре, че не можеше да се свърши нищо, без да се сблъскаш с останалите няколко пъти, докато накрая не осъзнаеш, че трябва веднага да излезеш навън, след като минеш през банята. Стига преди това тя да бъде освободена от съквартиранта, от другия съквартирант, от гаджето му или от странния непознат субект, който си е объркал стаята след снощния запой и в момента драйфа върху тоалетната чиния, бършейки се след това с твоята хавлия. В някои бани излизаха и плъхове, но те също тактично изчакваха в дупката си, усетеха ли човешко присъствие. И изобщо - голямо, повсеместно, и повсевидово чакане падаше около тези тоалетни.
Още тогава се питах дали животът на повечето от нас не е всъщност просто една тоалетна с чакалня. И нищо повече...
Пораснахме, но чакането си остана. То сякаш се е превърнало в квинтесенция на цялото ни съществуване, в лайтмотив на безидейното ни глуповато взиране в бъдещето. Това е единственото, което умеем да правим добре, докато ставаме все по-незабележими и еднакви с дупката, в която сме се свили и от която безучастно наблюдаваме света с празен поглед, погълнати от тъпоумни псевдозабавления.
Добре де, какво ще прави чакащият 2012, ако краят на света дойде по начина, по който някои си го представят и от небето примерно започнат да падат огромни огнени кълба? Ще подскача около всички лутащи се панически хора, победоносно блъскайки стиснати юмручета едно в друго и опитвайки се да надвика ужасените писъци на останалите с „Казах ли ви, казах ли ви, ааааа”, докато го тресне и него нещо по главата и се простре и той на земята. Това ли ще е моментът на удивителния екстаз, който ще осмисли паразитното му и бледо присъствие през последните години?
Темата ми не е за онези, които пълноценно осмислят и претворяват себе си в настоящето всеки един ден, вместо бездейно и безцелно да се взират в бъдещето, очаквайки нещо. Не е и за онези, чиито човешки път е белязан от знака на плодотворна мисловна и духовна активност и за тях всичко е най-вече смирено, осъзнато и целенасочено приготовление. Темата ми е единствено и само за тези, за които чакането се претворява в максимата „ден да мине, друг да дойде”. Понеже това вещае мозъци, по-гладки от билярдни топки.
Вероятно вселенски промени предстоят – такива винаги са се случвали, с нас или без нас, по-значими или не толкова, а ние сме просто незначителни прашинки във вятъра. Въпрос на време е. Вселената не е статична, но защо промените в случая непременно трябва да са лоши? Както и да е. В случая не искам да вземам отношение дали и кога нещо ще се случи – по този въпрос е писано много и тепърва ще се пише и говори още повече. Обсъждам единствено чакането, без да споделям собствената си гледна точка очаквам или не промени през 2012 г. – били те видими или такива от духовно естество, приятни или не съвсем. Ако изобщо ги има.
С всеки изминал ден тръпката се усилва. Неусетно така ще свикнем с чакането, че отсега си представям унилите физиономии на всички след като и ако фаталната дата премине без нищо значимо да се случи. Следващият ден ще бъде като един гигантски понеделник за всички ни, осъзнали, че „ваканцията” е свършила и ще трябва да свършим цялата онази работа, която сме отлагали за след фаталната дата. Онзи досадник от банката пак ще продължава да ни звъни (а така се надявахме да не го чуем никога повече); шефът сигурно е прочел мейла, изпратен вечерта преди датата, в който му бяхме написали, че е голям г.з и сега ще трябва да си търсим нова работа; лизинговите вноски за колата ще трябва да ги плащаме все пак; май трябваше да вземаме предпазни мерки с гаджето – преди малко ми звънна с новината, че ще ставам баща...
Едва ли и добрият старец с брадата ще успее да ни развесели в дните около Коледа и Нова година. Него толкова сме го чакали като малки, че отдавна не ни е интересен. Но няма страшно. Бързо ще си намерим какво да чакаме, сигурен съм. Важното е да се чака. Толкова е хубаво, нали... Племена и календари да иска човек... Пуканки пред телевизора също.
P.S. Продължение няма да има – недейте да чакате.
Георги Богданов Г.
Материалът ми може да бъде прочетен и на следния адрес club50plus.bg/style/horizons/1778-dokato-chakame-kraq-na-sveta.html
Докато чакам края на света, отгледах чудесни домати, сега в градината ми зреят праскови - късни са, а съм нависоко - но просто им се радвам като дете. И не мисля за 2012. Някак си не ми се вписва в предчувствията, а има още много книги да прочета и филми да изгледам и мелодии за изслушам.
Хубав ден от мен.
Валя
По този повод имам свое виждане като чисто и просто християнка - в тази цялата суетня къде остана мисълта за възкресението?
По този повод имам свое виждане като чисто и просто християнка - в тази цялата суетня къде остана мисълта за възкресението?
Може би тук донякъде:) : " (Темата ми) Не е и за онези, чиито човешки път е белязан от знака на плодотворна мисловна и духовна активност и за тях всичко е най-вече смирено, осъзнато и целенасочено приготовление."
Съзнателно не исках да намесвам въпроса за вярата, понеже това е проблем, изискващ много отговорно и обстойно изследване, който оставям на теолозите, а личното си мнение не смея да натрапвам на околните. Не желаех да навлизам и в детайли, относно ЗА и ПРОТИВ 2012 и края на света изобщо. Поставих акцент единствено върху празното и глуповато чакане, независимо от пол, възраст, етническа принадлежност, независимо дали става въпрос за "вярващ" или "атеист" при все цялата условност на въпросните понятия.
Благодаря ти, че се отби и коментира :)
20.09.2011 18:40
Аз също споделям мнението ти безусловно! Благодаря, че се отби и коментира :)
Да, за мнозина се е превърнало в алиби за какво ли не :)
Много адекватен цитат е това. Поздрави :)
Поздрав сърдечен Георги!
Поздрав сърдечен Георги!
Поздрав и на теб :)
От онова, което съм чел в блога ти, знам, че думите ти са изстрадани, осмислени и истински. Благодаря, че сподели! Хубава вечер и на теб:)
