Споделям с вас един мой материал.  club50plus.bg/life/society/1627-2011-08-03-06-44-32.html

ЗА ВСЕКИ ПЪТНИК ЛИ СИ ИМА ВЛАКОВЕ

 

Наскоро стоях на гарата и се вглеждах в хората около себе си. Денят беше мъглив, ситни капчици вода се сипеха върху позамръзналите посрещачи до мен. Влаковете пристигаха и заминаваха с въздишка, няколко проскърцвания и пронизителни подсвирвания, с които като че ли искаха да окуражат сами себе си. Орисията им не беше лека, но всяка участ може да се приеме по-лесно, ако знаем, че сме полезни някому и нужда от нас винаги ще има. Влаковете  имаха поне тази голяма утеха – та нали за всеки влак си има пътници...

Често използваме метафорично този израз. А той валиден ли е за нас изобщо, за мястото ни в живота като хора? Та нали правим влаковете и линиите само ако би имало пътници за тях по съответното направление... Затова е нормално за тях да има пътници, но къде е логиката, че това важи и за нас хората? Поне от човешка гледна точка изразът не важи за нас (а за друга можем ли да претендираме, че познаваме). Изразът може да е валиден само ако хипотетично бихме могли да погледнем през очите на онзи, който е създал нас самите. И както ние сме създали смисъл за всички влакове, така и той, Творецът, да е предвидил смисъл за всички нас.

Да, за всички влакове действително си има пътници. Но защо ли ми се струва, че по гарите на живота остават немалко хора, за посоките на които липсват влакове... И не се задават такива, нито се чува тяхното бодро подсвирване. Вероятно тези хора не чакат там, където всички други, пулсът им не бие с честотата на останалите, а погледът им не следи ревностно онова, което тълпата не изпуска от очи. 

Какво е да сме различни, но в по-дълбокия и съкровен смисъл на тази дума, а не просто да си боядисаме косата зелена. Като че ли всички ние се раждаме уж еднакви, но всъщност толкова различни. С годините обаче постепенно ставаме просто различно еднакви.

Уж сме с различни професии, интереси, вкусове, стил, хобита, но стъпваме в еднакви, добре утъпкани коловози. Коловозите са толкова дълбоки, че движейки се в тях, главите ни в един момент се скриват под земята, за да загубим представа какво има около нас, на светлото, на повърхността с многото неизследвани посоки. Крачим си в коловоза и се успокояваме, че виждаме пред себе си теметата на милиони, поклащащи се с нашия ритъм, а с краката си газим върху костите на предците ни и сме уверени, че няма как да сбъркаме кой знае колко, след като вървим по утъпканата пътека. И колкото по-напред отиваме, толкова по-дълбок е  коловозът, за да стане в един момент напълно невъзможно да се измъкнем от него, ако и да ни озари случайно подобна идея, с която да скандализираме околните.

Неизбежно е просто. С годините всичко около нас се канализира, уеднаквява, а ако човек отказва да се слее с тълпата и да се примири с все по-монотонния и стерилен ритъм на живота, околните го гледат с насмешка, като закъснял човек. Но той просто не трябва да се примирява. Поне в някои случаи. Защото може да се окаже не закъснял, а подранил с разбиранията си.

Обществото приема само онези, които се движат с неговата скорост. Ако човек се движи по-бавно от масата – обществото негодува, понеже му се пречкат в краката. Ако човек се движи по-бързо, обществото пак негодува, понеже някой го блъска в гърба, при това с претенции да се движи по-бързо. И ако обществото не прощава първото никому, то второто направо го вбесява. Вероятно това е само защитен механизъм, с който се предпазва от нездравото, от несмисленото, от лудото и несвързаното, но същевременно под пресата му попадат и напредничавите, различните. Тяхната битка е трудна – веднъж се борят срещу самите себе си и собствената си неспокойна и търсеща природа, а втори път срещу порядките и движението на всички останали.

Различността не е тщеславие, приумица или каприз. Или сме инакомислещи, или не сме. Понеже различността не е цел или поза, а констатация за нас самите, равносметка за смелостта да отстояваме себе си, вярвайки, че притежаваме нещо ценно, което искаме да пренесем през времето. Не всяка различност заслужава адмирации. Понякога плодовете й не са добри и водят до закостеняване и лоши навици. А за мнозина, особено за подрастващите, различността е просто бунт или дори мода. Но това е друг тип реакция, която в повечето случаи води само до масов, схематичен и предвидим резултат, огледален по същността си на онова, срещу което се бунтуват.

Харесвам позитивните инакомислещи - хората, непобиращи се в масовите рамки и матрици. Срещам ги все по-рядко и не знам дали е защото те са намалели или защото аз съм спрял да ги виждам. Дали всъщност не съм приел ритъма на обществото и също като него, да съм безпощаден с всеки, който ми се пречка в краката или ме ръчка в гърба? Не бих си го простил. А ще разбера ли, ако се превърна в това? А вие?

                                                                          Георги Богданов

Знаеш ли, този текст ме кара да се замисля.. Понеже се имам за инако-мислеща и по-различна от останалите.... Но всъщност дали е така?

Често и по най-различни поводи се сещам за една песен на Васил Найденов, в която се пее:

"А дали е така. Кой ще ми каже? Аз вървя по света и подсвирквам си даже...".

Контекстът е съвсем различен, разбира се, но цитираното ми е често в главата. Поздрави :)

Не............
Не приятелю.......
Няма влак за всеки пътник....
Може би - за всеки влак си има пътници...но не и обратно!
Много хора си остават по гарите 1

И за мен истината е в баланса.
Трябва да си различен, да си себе си, трябва да живееш смело, но не бива и да се изолираш от обществото.
Нови порядки в морала на човечеството не се създават от един или двама...така, че определено трябва да се напасваме и към околната среда, а не само да чакаме тя да се напасне към нас..че тогава може да се объркаме за това на коя гара да си чакаме влака...
Но определно трябва така да живеем, че сами да се опитваме да се правим щастливи!

Доколко всеки от нас е различен, за да бъде индивидуалност? Да отстояваме себе си, това е разковничето. Ако не се слееш с тълпата, значи си успял. Важното е кой ще види и разбере, там е приятелството, общата битка, различното. Хубава седмица!

винаги се радвам, когато получавам толкова и така смислени коментари. Благодаря ви!

Стягам се за път в момента, затова поне веднъж ще бъда кратък :). Хубава и успешна седмица!

и най - вече да ти стиска, за да покажеш контраста. Да умееш да рискуваш дори и с риск да делейлираш.Обществото е толкова шарено в момента, че според мен условностите и предразсъдаците са си наше оправдание или заблуда. Съгласна съм с теб, че най - добрия влекач, за да се случват нещата е позитивното мислене.

Ще си позволя да направя алюзия с генетиката: знаем, че непрекъснато възникват мутации, т.е. "различни" от "нормалните" гени. Какво се случва с тези "различни" гени? Добри ли са или са лоши?
Ами за съжаление повечето (от статистическа гледна точка) са лоши, защото причиняват различни болести и рак... Каква е съдбата на тези мутирали гени? Ами те накрая убиват този у когото са възникнали или може да кажем, убиват родното си общество от клетки, довчера били техни приятели или съмишленици... и разбира се с тях умират и самите те, "различните". НО има някои мутации, които правят индивида по-добре приспособим към средата. Какво се случва тогава - ами помагат на своите приятели, клетките на организма да живеят по-дълго или по ефективно, а в най-екстремния случай тази мутация дава начало на нов вид, оказва се "творческа". Какво исках да кажа?
От една страна, за да има система са необходими правила, има нужда от онези "консервативни" принципи, които потдържат реда и стабилността... От друга страна, без "различни", без бунтари системата никога няма да се развие и усъвършенства. Както казва Лао Дзъ: Вечно движещата се хармония е основата на Вселената. Така пак стигнахме до движението... Независимо дали с влак или пеша, дали сме различни или не, важното е да се движим, да се развиваме!!!

благодаря, че се отби и сподели!

laodze, коментарът ти е обемен и добре обоснован - сам той е цяла нова тема, която предполага нови коментари :)

Поздрави, хубав ден!