Споделям един мой материал. club50plus.bg/life/family/1299-2011-05-16-06-40-33.html

                                    СТАРИТЕ ХОРА

 

Казват, че оценяваме нещо, едва когато го загубим. Дори и когато то се стопява някъде наблизо около нас, ние не разбираме какво всъщност губим. Говоря за най-възрастните хора, онези, живеещи из разни забравени от всички ни селца, но и в центъра на големия град... Сред някои племена е имало традиции, когато някой е твърде стар, да отиде сам някъде, за да посрещне вглъбен смъртта си. Нашите старци също са сами, повечето живеят забравени от всички ни... сами. Но изборът за подобен край не е бил техен, а наш. Ние сме тези, които сме ги изоставили и забравили, ние сме и тези, които сме далеч от родните си места, затова и наша е духовната смърт.

Тук не става въпрос да възвеличаваме самоцелно мъдростта на старите хора или да правим съвременна интерпетация на приказката за глада в далечното царство и старите хора, които се сетили да потърсят жито за посев в мравуняците като така спасили населението от гладна смърт. Просто си мисля, че всички ние не разбираме какво ни дава присъствието на нашите родители, баби и дядовци. Тяхното скромно, старомодно и предпазливо мислене, което ни отегчава с подредеността си, ни е  дало възможножност да бъдем модерни, нецелеустремени, хаотични, а всичко онова, което сме приели за наше битие, е контрапункт на завещаното ни от възрастните хора. Но ако тях ги няма, дали няма нашата модерност да се окаже един жалък безпорядък, в който безсмислието е взело превес, а ние сме само мимолетни актьори в безсюжетна постановка?

Където и да съм ходил по света, никъде не съм виждал толкова некролози. В България като че ли броят на некролозите е пропорционален на гузната ни съвест. Дори и след смъртта си нашите родители или баби и дядовци продължават да са все така вторачени в нас, безмълвно да ни наблюдават, неказвайки нищо. Точно както са си мълчали и приживе, за да не бъдат похулени, че нищо не разбират. Някъде из затънтените на картата селца, се крият много кладенчета на българщината, от които можем да черпим жива вода и капки народност. Ние сме забравили за тях. Старите хора не ни се натрапват, кротко очакват края си, със зачервени от плач очи, постоянно ослушвайки се дали входната им врата все пак няма да скръцне. Да се появим ние и с малко провизии с лъскави опаковки да платим индулгенции за гузната ни съвест. Те гледат разсеяно онова, което им струпваме по масите, лъскавите етикети са им чужди и ненужни. Очите им трескаво се разхождат по нас - какви сме станали, радват ни се, но някак скрито, за да не бъдат похулени, че са се вдетинили.

Случвало ли ви се е да откъснете домат от корена му? Някога мислил ли съм, че един ден това ще остане забравена история, за която всички ние ще си спомняме с носталгия, а наследниците ни няма дори да могат да си представят как ухае доматът, докато пазаруват в супермаркета плодове с пластмасов вид и странен вкус. Само допреди двайсетина години се смеехме на нашите баби, които отглеждаха на нарочени за целта места пипер. Вече имаше всичко по магазините и излизаше, че трудът им е безсмислен. Защо е нужно да се блъска човек, след като в магазина го има с по-ниска себестойност. Ето, че времето ни отговори.

Старите хора като цяло не разбират от компютри, мобилният телефон е наказание за повечето, тъй като едвам виждат цифрите и буквите, а на всичкото отгоре търпят присмех от по-младите, че не знаят как да боравят с него. Когато минавам през някое малко селце, се умилявам от старомодността на духа в него и ми се иска да крещя и да направя нещо за тези хора, от духа на които, по един удивителен начин, се поим всички ние. Без да го съзнаваме. Страхувам се, че с тях ще си отиде и най-ценното от нас самите. Умилява ме скромността, с която се движат по тротоарите, смиреният им поглед, с който поздравяват всекиго по улицата, дори и непознатия. Не знам как те гледат на света, как имат силата да ни прощават самонадеяността и да ни обичат толкова силно, каквото и да правим. Не знам, вероятно няма и да науча, понеже те са закърмени с достойнства, които на нас ни се струват нереални и отвлечени. Знаем думите, но сме забравили смисъла им.

Мислейки си за тези хора, все се сещам за Вазовите стихове, макар и казани в различен контекст в „Караджата”:  ”кат останки славни от друг някой род, не останал вече под божия свод”.

                                                                                              Георги Богданов

Това може да напише човек, който носи в себе си обичта към хората и не е забравил корените си и потребността от приемственост между поколенията.
Благодаря! Винаги ме е занимавала тази тема - старите хора и мъдростта, която си отива с тях и която не познахме с отдалечаването ни от корените.
Хубав ден!

Вълнувах се силно, докато писах текста. Темата е важна и за мен. Минавал съм покрай такива хора, най-често когато съм имал пътувания извън града. Мислех си също и за един от любимите си филми - "Писмо до Америка" - там има такива персонажи - изключително истински!

Текстът е написан чудесно!:))
Темата е трогваща, но нищо в живота не се връща назад.
Поздрав!:))

благодаря, че сподели! Хубав ден :)

Винаги чувствам огромна вина, че те са там, а аз съм тук. Да отивам да ги видя но болката е още по-голяма. Знам, че няма на кой да кажат, че ги боли, че им е тежко, дори няма да има кой да затвори очите им, защото аз пак ще съм тук. Чувствам се виновна и жалка, но, това е живота. Поздрав за замислящия постинг.

А защо да не кажем и цялата истината - че беше отворена кутията на Пандора и един много по-цивилизован строй беше заменен от един варварски.

старите хора са си стари навсякъде по света...въпросът е - дали имаш човещината да им кажеш поне едно здрасти...те са така жадни за внимание, както малките деца...
поне едно здрасти...
хубав материал!

Благодаря, че прочетохте и споделихте!

казани на място, които карат човек да се замисли! Поздравления за силния материал! Наистина толкова много информация си заминава с края на техния живот и когато човек се осъзнае и потърси и няма откъде да почерпи. Затова да бъдем будни и състрадателни към старите хора, които срещаме в живота си, в нашите пътеки, защото от тях можем много да научим. А напоследък ние съзнателно търсим да общуваме с такива хора в нашите пътувания, когато имаме време за това и сме откривали наистина страхотни хора!
Поздрави!

пишейки материала си, се връщах мислено към конкретни моменти от живота си - когато съм минавал през разни затънтени места при някои мои пътувания - за съжаление твърде редки и епизодични. Представях си конкретни образи и впечатлението, което произвеждаха у мен - някои преди 5, други преди 15 или дори 25 години. А конкретно в твоя блог има толкова много снимки на разни забравени от всички ни селца и местности - неведнъж съм го казвал и съм им се радвал. Затова и съм сигурен, че едва ли си прочела нещо, което сама не си си мислила хиляди пъти досега, докато си правила своите необикновени пътувания из страната.

Поздрави на теб, на съпруга ти и на всичките ви спътници!

Докато едно време са ме възпитавали на уважение към по-възрастните хора, днес те биват наричани с какви ли не обидни имена... А на истина, в някое селце възрастните хора не само ще те поздравят, ами и ще ти разкажат историята на мястото такава, каквато е, защото те са я изживяли...
Винаги ми е било много мъчно, като гледам как си дават последните стотинки за лекарства или как се държат и лекари и служители с тях...

Така е, Дори. Не искам да се повтарям с това колко се вълнувах, пишейки по темата. Истинските неща (в случая отношение) понякога не се нуждаят от много думи и пояснения, за да не ги преекспонираме изкуствено и така да обезцветим най-ценното им... Затова и спирам дотук.

Благодаря ти за коментара!