Прочетен: 3106 Коментари: 11 Гласове:
Последна промяна: 16.04.2011 15:47
Ще споделя нещо за дупките по улиците – въпрос, който впечатлява със своята актуалност вече години наред. Упоритото присъствие на темата неусетно май превърна дупките в лайтмотив на съвремието ни. Придаде им ореолът на нещо, което годините няма да отмият. Нещо, което ще е показателно и типично за нашето време и което с въздишка ще разказваме на внуците си. Така, както нашите дядовци пламенно са ни разказвали за строенето на Хаинбоаз, за това как са лежали в окопите, стиснали автомат в ръка и опитвайки се да избягват шрапнелите, така и ние ще разказваме каква огромна дупка е имало до нас, как сме я избягвали с хирургическа точност и как съседът е паднал в нея, но ние сме го измъкнали оттам с неподозирана ловкост. А казват, че борбите, мечтите и стремежите са показателни за съответното време и цената на хората в него.
Отворим ли някоя Енциклопедия, можем да видим снимки на четници, снимали се до свещеното знаме и кръстосаните пистолети. Ще видим и снимки на хайдути, застанали до вековно дърво, под което са се правили хайдушки сборища. Мисля си за тези неща, провокиран от снимки в интернет (включително и в големи новинарски сайтове) как някой се е снимал до голяма дупка, зейнала някъде, или до дупка, в която е пропаднал автомобилът му и се налага да го теглят с кран. Ако се е случило в квартала, вика си и домочадието, съседите, та всички да се увековечат до великия момент, който ще предизвика цъкане с език и дори завист у безчетен брой хора, качи ли се снимката в интернет. За мен подобни картинки са съвършена метафора за дупката, в която сме всички ние и която е показателна за нашето време – дупка, в която сме погребали идеали, амбиция и смисъл.
Има нещо много тъжно в това. Обърнем ли се назад, виждаме във всяко време, във всяка епоха, да изпъква онова, което е било най-предъвквано като тема - нещо, което най-често е вълнувало нашите предци. Така, отворим ли историята, ще намерим освободителни въстания, борби за национално обединение, за църковна независимост, за просветна дейност и книжовно дело. Това е основното, с което свързваме съответното време. Извън трудния делник и борбата за насъщния, която е вечновалидна - независимо дали с мотика или с клавиатура в ръка. Понякога се притеснявам дали темата за дупките няма да се окаже емблематична на нашето време. При все интернета, техническите достижения или други още по-значими теми от последните 50 години.
В новините чета за дупки, носещи имена на публични личности. Имената са им сложени от хората от съответния квартал или дори град. Чудя се дали тази тенденция няма да вземе връх и дали това не е показателно за нашето време. Някога театрите, читалищата, училищата са получавали имената на най-бележитите ни предци. Просветните центрове са олицетворявали мечтите и копнежите на всички и те са били именувани с имената на бележитите ни личности. Понеже приносът им е бил достоен, за да останат тези хора вечен нравствен императив за следващите поколения. А днес мечтите на масата яно се свежда до това дупките да бъдат запълнени и затова тях кръщаваме с героите на нашето време, от които очакваме пряко или косвено да помогнат за решаването на проблема.
Всеки познава дупките на собствената си улица. И знае как да ги избягва. Свикнали сме с тях и явят ли се нови след разтапянето на леда, започваме да гледаме на новите, все едно са новопоявили се членове в нашето семейство. Понеже човек свиква с всичко и постепенно се привързва към него. По-възрастните ги обсъждат и коментират доколко ще порастнат през зимата. Точно както някога се обсъждаха внучетата. В момента внучетата са доста по-малко отпреди. А и като цяло не ги пускат да си играят до късно на улицата. Затова и не могат да бъдат обсъждани, пък и покрай тоя грип са целите увити в шалове, та дори и с маски на лицето, та не може да се води любимата тема на кого приличат – на бащата, на майката или на тайнствения непознат, който се появяваше преди години, докато съпругът беше в командировка.
Затова пък си имаме дупки. Те също порастват, развиват се и в един момент изчезват... (обикновено преди избори). Обсъждаме тях. След време можем с носталгия да разказваме за това каква дупка е имало до нас - също както хора на пределна възраст, си спомнят на коя улица, вместо МОЛ, е имало сладкарничка и как точно са се запознали с любимия си. Човек се привързва към всичко, което е било част от младостта му. Предполагам дупките няма да са изключение.
Понякога дупките биват запълвани и тогава все едно нещо от нас си отива. Нали казват, че човек свиквал с всичко. Имах съсед, който се радваше на една огромна дупка до тротоара, благодарение на която винаги имаше свободно място за паркиране, понеже никой не се осмеляваше да паркира в опасна близост до дупката, а съседът ми беше станал специалист. Беше доста посърнал, когато все пак я запълниха.
Дупките имат и друго свое предимство. Понякога кварталните улички дълго време не са осветени. А като познаваш добре дупките, издрънчи ли ти колелото, лесно се ориентираш време ли е да завиеш встрани, за да уцелиш точно паркоместата пред блока, без да закачиш стърчащия наоколо храсталак.
Когато и да съм се връщал от чужбина с автобус, макар и повечето пъти да съм бил задрямал и сънен, винаги лесно съм разбирал кога сме влезли в България. Разтърсващо е! „Какво е в България, как я намирате вие като нейни граждани? – Разтърсваща! А вие туристи, какво ще кажете за обиколката си из България? – Беше разтърсващо!”.
Георги Богданов
16.04.2011 17:58
Ставам сутринта.
Излизам от вкъщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея.
На следващия ден
излизам от вкъщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.
На третия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея
На четвъртия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си
и въпреки това,
не виждам трапа и падам в него
На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това
падам в нея.
На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си за ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.
На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.
На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд от постижението,
че празнувам с радостни подскоци....
И докато подскачам,
отново падам в рова.
На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам пътя си.
На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по- удобно
да вървя
по отсрещния тротоар.
Не бях чел този текст на Х.Букай - съвсем по темата е, все едно по нашите земи е писан :)
Поздрав за постинга!:))
Monaliza121 - може съпругът ти да е запълнил точно дупката на онзи съсед, който я е ползвал като препятствие за паркиране от външни лица :)))
Пък то - сите в една дупка...
Но... виждате ли слънцето и то е дупка, ако не гледаме право в очите му!
Това с врачката истински ме развесели. Вземете я запълнете тази дупка пред блока и след това ходете при врачката, за да й кажете, че нищо не разбира :)))