Прочетен: 5191 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 13.06.2011 15:14
A ТИ КАКВО ЖИВОТНО СИ?
Това беше въпросът, зададен ми от детенцето на една от колежките в офиса. Беше лъчезарно момиченце на около 10 годинки и за момент се почувствах неудобно, че не знам какво точно ме пита. Често съм мислил и съм се готвил за това, че идващите след нас поколения ще задават въпроси, които ще са непонятни за нас по-възрастните. Съдя за това по темповете, с които заобикалящият ни свят стана непонятен за нашите баби, че дори и родители. Говорили сме с мои приятели, че не трябва да допускаме да се превръщаме в безполезни стари хора, прескачани и подмятани с досада из автобусите, а да сме в час винаги с всичко около нас, но явно това хич не е толкова лесно и за доста въпроси вече се оказваме неподготвени, ако и да не сме прехвърлили 40 години. Седнах до детенцето с въпрос какво точно ме пита. Усетих известно раздразнение от факта, че не съм запознат, но това бързо се смени от желанието на всяко дете на тази възраст да му бъде обръщано внимание. Оказа се, че става въпрос за сайт, в който всеки може да си направи профил, но си избира съответно животно, което да е. Папагали, мечки, котки, панди, зайчета и какво ли още не ме гледаха усмихнато от екрана като възможност да бъда едно от тях. Моята малка приятелка не спираше да разказва: „Ето тук тоя делфин ми предлага приятелство и дори брак. Ама как да приема, като е животно само на 2 дена, а аз съм на 43 дена. Много е малък и неопитен като за мен.”. Погледнах профила на „делфина”, регистриран преди 2 дена – оказа се, че като своя възраст е посочил 25 години. Отделен е въпросът, че всеки сам избира каква информация да въведе в собствения си профил. Нямаше никаква пречка въпросният делфин да се окаже дори по-възрастен и от мен самия. И кой знае какво стоеше от другата страна на мрежата, облечено в това усмихнато виртуално делфинче. „Пък и не се грижи добре за животното си, виж че почти не го е изкарвал на разходка – продължаваше с коментарите си малката разказвачка. - Вчера се разведох с един папагал и сега си имам други проблеми.”.
Като малки ние също сме играли на майки и бащи. Имали сме най-различни игри, посредством които сме се подготвяли за своето съзряване и порастване. Но имахме и постоянна жива комуникация. А сега се играе само една, но гигантска по мащабите си игра. Тя е на едно и също място – пред монитора, с клавиатура в ръце. И всички участваме в нея. С все повече размиващи се рамки за това докъде се простира играта и къде започва реалността. Майката на детенцето – моя колежка - имаше виртуална ферма, в която отглеждаше животни и прибираше реколта, а точно вчера си беше „купила” и розов трактор, с който си била облекчила „ръчния труд”. Това бяха точните й думи, изречени със задоволство и гордост. Освен ферми, колегите в офиса отглеждаха и риби, също виртуални, които постоянно трябваше да се хранят и знам, че една колежка дори излезе от съвещание на фирмата ни под предлог, че й е лошо, но истинският мотив бе, че е нужно да нахрани виртуалните риби, иначе биха умрели. Предполагам, че у дома, пред компютрите, татковците се биеха по нощите с приказни герои, завземайки царства, крепости или окопи посредством автомати или съответно с мечове в ръка, надграждайки себе си, виждащи се по монитора в лъскави страховити доспехи – нищо общо с оплешивяващите, смачкани и безидейни застаряващи чичковци, в каквито започваха да се превръщат. Отделен въпрос са сайтовете за запознанства - един гигантски виртуален маскен бал. Цялата тази залисия като резултат доведе до това да не разполагаме с почти никакво време за жив контакт с наши познати. И до липса на желание, разбира се. Цялото ни съзнание и време е проникнато от един монитор, в който ние сме онова, което бихме искали да сме. Приятелите ни, познатите, светът около нас е твърд строг и постоянно ни напомня, че сме онзи, който прави по няколко правописни грешки на изречение, който не може дори да си спомни коя книга е прочел последно и какви са му целите в живота извън онова да разполага с повече време за интернет. Имаме социални мрежи за общуване, в които е твърде безопасно. Изобщо, интернет е своеобразна монологична форма за комуникация. Разговорът приключва тогава, когато ние се чувстваме готови за това с предлог за някаква внезапна заетост, плахостта ни не личи, избираме удобно за нас време за започване на „разговор”, при който обикновено се опитваме да изиграем онова, което бихме желали да бъдем, а не да се изправим пред реалната преценка за това, което сме всъщност. Все плюсове, които липсват при живото общуване, което обикновено строго ни напомня кои сме и колко струваме.
Във виртуалните ферми, сайтове за животни, аквариуми, социални мрежи и т.н. няма нищо лошо само по себе си. Те имат своята пазарна логика и едва ли сами по себе си имат вина за случващото се. Напротив, направени са добре и са истинско забавление, адекватно на техническите достижения на нашия век. Лошо е само ако прекалим и допуснем не ние да си играем с тях, а да се случи обратното - тяхното виртуално битие да ни погълне до степен, в която да загубим истинската, човешката си същност. Някой беше казал, че интернет е океан, който обаче е дълбок само един метър. Ние бродим ли бродим, опиянени от безбрежността, но не разбутваме дълбоките и смислени пластове в нас самите. И понеже човешката природа е търсеща по дефиниция и й е заложено да се развива, ние се опитваме да компенсираме духовната си безидейност и иманентна статичност с все повече и повече бродене из тази безбрежна локва. Нуждаем се от все повече територия, сайтовете се сменят пред погледа ни с главоломна бързина, всевъзможни послания, замечтани песни, мантри, клипчета се въртят пред очите ни и все по-рядко стигаме до края им. Като че ли вече всичко сме видели. Попадаме на съвети за духовно усъвършенстване, но ги прескачаме, понеже вече сме ги чели и знаем какво ще ни кажат. Това не ни пречи да се скараме за някоя дреболия в офиса, автобуса или в магазина да речем. Но няма да приемем, нито искаме да повярваме, че ние сме дребнави или лоши. Понеже ние сме онова, което сме прочели в поредната мантра или което ни е минало пред очите, посредством някое от онези поучителни клипчета, без да си даваме сметка, че между прочита и действителното прилагане и разбиране има гигантска бездна, която не се осмеляваме да прескочим. Ние сме мониторът пред нас. И бързаме към него, за да забравим, че сме се държали дребнаво в една или друга ситуация. За да забравим какви сме всъщност, без да се налага да се изправяме срещу собствените си проблеми и несъвършенства...
Скоро може би наистина ще забравим какви сме и кои сме. И ще станем виртуални герои в свят, в който ценностната система е един неорганизиран хаос. На този етап виртуалната лъжа е само бягство от реалността. Въпросът е, бягайки, да не забравяме обратния път, въпросът е да съумяваме да се връщаме. За да не стане всичко като в популярния виц, в който санитар казва на лекаря: „Докторе, симулантът от стая 7 умря. – Е, тоя вече наистина прекали”, отвърнал лекарят.
Аз много харесвам явлението „интернет”, ползвам го постоянно, възприемам го като едно изключително благо. Интернет даде на човечеството нова наистина голяма крачка по пътя към неговото развитие. Без интернет дори този коментар нямаше да е възможно да стигне до читателите си. Въпросът е в баланса, в трезвата ни преценка какво поколение възпитаваме и какви ценности толерираме. Една АЕЦ е голямо благо за човечеството с електричеството, което произвежда. Не така би стоял въпросът при недостатъчно мерки за безопасност. Едно благо, колкото по-голямо е то, толкова по-опасни последици би имало неговото неразумно използване.
Въпросът е в баланса и да не забравяме кои сме, за да е градивно цялото ни съществуване – за нас и за онези след нас. За да не стане така, че след 50 години въпросът „ти какво животно си” да има съвсем друг смисъл, доста по-буквален, отколкото сега.
А ти какво животно си?
ГЕОРГИ БОГДАНОВ
А ако излезем напълно извън рамките на текста - делфин вероятно ти отива:). Съдя за това от ентусиазма, в който пишеш в блоговете си и от това колко комуникативна си... поне с такова впечатление оставам, посещавайки виртуалните ти дневници :).
Хубава вечер!
Важни са приоритетите и човек да прави правилен избор. Но и да може да се поглежда отстрани и да преценява дали се харесва в даден момент и да си задава въпроси от вида: "Това искам ли да го променя в себе си" и ако е така да го търси.
И макар не толкова задълбочен - споделям: Някога знанието се е пазело. Мъдреците са преценявали кой да го получи и при кого ще е от полза за общото благо. Сега Интернет предлага много знание, но и много плява. Въпросът е как да се отбира доброто и полезното за човечеството, за децата ни и не само, а и за нас възрастните. И... как ти звучи изречението - Понякога знанието е вредно! Може да се мисли по тази тема.
Pumona, сериозен въпрос задаваш - този за знанието, дали може да е вредно понякога. Няма да се впусна в изследването му, би отнело много време и място :). Считам, че човек трябва да се стреми само към онова знание, за което е достатъчно голям. В противен случай то не би го ползвало и дори би му пречило. Стремежът е хубаво нещо и трябва да съпътства целия ни живот, но е трудно да знаем коя е правилната цел и точнатя мярка.
А иначе в Еклисиаст има сламка по темата: "... и който трупа познание, трупа тъга.".
Поздрави!